Стивън Кинг - То

— Не — отвърна Еди — и не искам повече да ми викаш Едс, Ричи. Сериозно ти казвам. Чувал ли си някога да река: „Дай малко дъвка, Дик“? Е, щом аз не ти викам Дик, откъде накъде…

— Този умен човек ми каза следното: „Както да друсате, както да дращите, капката пак ще отиде във гащите“. Затова има толкоз много рак по света, обични ми Еди.

— По света има толкоз много рак, щото галфони като теб и Бевърли Марш пушат цигари — заяви Еди.

— Бевърли не е галфон — заканително се обади Бен. — Внимавай какви ги плещиш, Мръсна уста.

— Бибип, м-момчета — разсеяно се намеси Бил. — Като стана дума за Б-б-бевърли, тя е много си-ххи-илна. Ще ни п-п-помогне за вра-а-тата.

Бен се заинтересува какво представлява тази врата.

— Мъх-мъх-хагонова, м-мисля.

— Някой е изхвърлил махагонова врата ? — смая се Бен, но в гласа му не звучеше съмнение.

— Хората изхвърлят всичко — каза Майк. — Бунище ли? Призлява ми като ида там. Честно ви казвам, направо ми призлява .

— Аха — кимна Бен. — Сума ти нещо е можело да се оправи без никакъв труд. А в Китай и Южна Америка сиромасите нищичко си нямат. Тъй казва моята майка.

— Ако искаш да знаеш, слънчево момче, и в Мейн е пълно със сиромаси — мрачно добави Ричи.

— К-к-какво е това? — посочи Бил към албума.

Майк му обясни и каза, че ще разгледат снимката на клоуна, когато Стан и Бевърли се върнат с пантите.

Бил и Ричи се спогледаха.

— Какво ви тревожи? — запита Майк. — Онуй, дето е станало в стаята на брат ти ли, Бил?

— А-аха — потвърди Бил и млъкна.

Редуваха се да работят в изкопа, докато Стан и Бевърли пристигнаха с две издути книжни торбички. Майк подхвана разказа, а Бен седна по турски и се зае да изрязва в две от дългите дъски прозорчета, които да се отварят и затварят на панти. Може би само Бил забелязваше колко бързо и сръчно се движат пръстите му; колко са изкусни и точни — като пръсти на хирург. Възхищаваха го.

— Татко казва, че някои снимки са отпреди сто години — обясняваше Майк, прегърнал албума в скута си. — Купува ги от вехтошарски магазини или когато някой рече да си разпродава вехториите от тавана. Понякога прави трампа с други колекционери. Има и стереоснимки — две съвсем еднакви на дълго картонче, обаче щом ги погледнеш през нещо като бинокъл, става една картинка, само че обемна. Като ония филми — „Восъчният дом“ или „Чудовището от Черната лагуна“.

— Защо са му притрябвали тия вехтории? — запита Бевърли. Беше с най-обикновени джинси, но върху долните десетина сантиметра от шевовете бе зашила ивици шарена басма и крачолите изглеждаха много весело — като униформа на някакъв смахнат моряк.

— Да — подкрепи я Еди. — В Дери винаги е било адски скучно.

— Ами… не знам точно, но мисля, че го прави, защото не е роден тук — смутено отвърна Майк. — Като че… де да знам… като че всичко му е ново и интересно, или например като да е влязъл в киното насред филма…

— Я-а-асна работа, всеки иска д-да види на-а-чалото — обади се Бил.

— Да — каза Майк. — В Дери историята направо се валя по улиците. И на мен ми харесва. Мисля, че една част е свързана с оная твар — с То, както го наричате.

Той погледна към Бил и Бил замислено кимна.

— След парада на Четвърти юли прегледах албума, защото знаех , че вече съм виждал някъде онзи клоун. Знаех си. И гледайте тук.

Той отвори албума, прелисти страниците и го подаде на Бен, който седеше отдясно.

— Н-н-не п-пипай съ-съ-страниците! — провикна се Бил и в гласа му звучеше такова напрежение, че всички трепнаха. Ричи забеляза, че той е свил на юмрук ръката, която бе пострадала от албума на Джордж. Юмрук, готов да защитава.

— Бил е прав — намеси се Ричи. Покорният, съвършено нетипичен за него глас им подействува още по-убедително. — Внимавайте. Вярно казваше Стан. Щом ние го видяхме, значи вече и вие можете да го видите.

— Да го усетите — зловещо уточни Бил.

Албумът тръгна от ръка на ръка и всички го държаха боязливо, за ръбовете, сякаш беше стар динамитен заряд, по който избиват перлени капки нитроглицерин.

Когато албумът се върна обратно, Майк отвори на една от първите страници.

— Татко казва, че няма начин да се датира точно, но тази трябва да е от първата половина на осемнайсети век. Веднъж той поправи верижния трион на един човек срещу кашон стари книги и картички. Тази е от там. Според него сега струвала четирийсет долара, че и повече.

Старинната гравюра имаше размерите на голяма пощенска картичка. Когато стигна до Бил, той с облекчение забеляза, че бащата на Майк е използувал един от ония колекционерски албуми, в които снимките са защитени с найлоново покритие. Гледаше като хипнотизиран и през главата му мина: