Стивън Кинг - То

Двамата го зяпнаха толкова изумено, че Майк се разсмя.

— Подир Литъл Ричард изтървах нишката — каза Ричи.

Той обичаше Литъл Ричард, но в тайната му класация през това лято на първо място стоеше Джери Ли Луис. Наскоро майка му бе влязла в хола тъкмо когато по телевизията вървеше „Американски подиум“. Джери Ли се беше метнал върху пианото и свиреше с главата надолу, а дългите кичури коса провисваха пред лицето му. Пееше „Поверително от гимназията“. За момент Ричи помисли, че майка му ще припадне. Не припадна, но бе толкова потресена, че на вечеря предложи да пратят Ричи за цяло лято в някой от ония военизирани младежки лагери.

Ричи тръсна коса пред очите си и запя:

— Ела в школото, бейби, там всички котки друсат рок…

Бен сграбчи огромния си търбух, люшна се из ямата и се престори, че драйфа. Майк демонстративно си запуши носа, но се смееше до сълзи.

— Какво има? — запита Ричи. — Сериозно, какво ви става бе, момчета? Тоя път беше добре ! Честна дума, наистина беше добре !

— Леле, братко — едва изпъшка през смях Майк. — Безценно беше. Честна дума, безценно.

— Негрите нямат вкус — заяви Ричи. — Мисля, че и в Библията го пишеше.

— Олеле мамо! — превиваше се от смях Майк.

Когато Ричи запита с искрено недоумение какво означава това , Майк тежко рухна долу, стисна се за корема и с буен кикот се запремята насам-натам.

— Сигурно мислиш, че ти завиждам — каза Ричи. — Сигурно мислиш, че искам да съм негър.

Тук вече Бен не издържа и грохна до Майк. Цялото му тяло се тресеше от смях. Очите му бяха готови да изхвръкнат.

— Стига, Ричи — изпъшка той. — Ще се надрискам. Ще у-у-умра, ако не с-спреш…

— Не искам да съм негър — отсече Ричи. — Хич не ми трябва да живея в Бостън, да ходя с розови панталони и да купувам пица на резени. Искам да съм евреин като Стан. Искам да си имам заложна къща и да продавам на хората автоматични ножове, пластмасови фъшкии и вехти китари.

Бен и Майк вече пищяха от смях. Звуците се носеха над зелените гъсталаци на дълбоката низина със странното име Пущинака и ехото караше птиците да излитат, а катеричките да застиват изплашено по клоните. Смехът беше млад, пронизителен, буен, жизнен, искрен, свободен. Почти всяко живо същество, до което достигаше, реагира по своему, ала съществото, което се изсипа от една широка бетонна тръба над горното течение на Кендъскиг, не беше живо. Вчера следобед бе налетяла внезапна гръмотевична буря (къщичката не бе пострадала — откакто започнаха изкопните работи, Бен всяка вечер грижливо покриваше ямата с парцаливо парче насмолен брезент, което Еди бе отмъкнал иззад „Барачката на Уоли“; ужасно миришеше на боя, но вършеше работа) и из дренажите под Дери два-три часа бяха бушували мътни потоци. Именно този порой изхвърли под слънчевите лъчи ужасяващия товар — за радост на пълчищата лакоми мухи.

Това бе трупът на едно деветгодишно момче на име Джими Кълъм. От лицето му бе останал само носът. Всичко друго представляваше безформена, накълцана каша. Одраното кърваво месо беше осеяно с дълбоки черни дупки, които навярно само Стан Юрис би разпознал — следи от човка. От грамадна човка.

Тънки струйки вода пробягваха по калните памучни панталонки на Джими Кълъм. Белите му ръце се люшкаха из потока като мъртви риби. Те също бяха изкълвани, но не чак толкова. Пъстрата му риза се издуваше и спадаше, пак се издуваше и пак спадаше като някакъв ужасен мехур.

Натоварени с дъски, които бяха отмъкнали от бунището, Бил и Еди пресякоха Кендъскиг по камъните само на четиридесет метра от трупа. Чуха смеха на Ричи, Бен и Майк, неволно се усмихнаха и изтичаха покрай скритите останки на Джими Кълъм, за да разберат каква е тая веселба.

Смехът все още не бе заглъхнал, когато на полянката изникнаха Бил и Еди, задъхани и потни под тежкия товар. Даже лицето на Еди — обикновено бяло като сирене — беше поруменяло. Двамата изсипаха новите дъски при почти изчерпаните резерви. Бен се измъкна от ямата да огледа материала.

— Бива си ги! — възкликна той. — Еха! Страхотно!

Бил се просна на земята.

— Сега м-може ли да п-предам Богу ду-у-ух, или д-да по-о-очакам м-малко?

— Почакай малко — разсеяно каза Бен.

Той също си беше донесъл инструменти и сега грижливо проверяваше всяка дъска — тук изтръгваше някой гвоздей, там развиваше стар винт. Отхвърли една, защото се оказа сцепена. Друга издаваше при почукване глух, неясен звук и Бен също я метна настрани. Седнал на купчинка пръст, Еди го наблюдаваше внимателно. Измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката, докато Бен вадеше с теслата още един ръждив пирон. Пиронът изскърца недоволно като настъпена гадинка.