Стивън Кинг - То

— Да — отвърна Бил. — М-мисля, че казва и-ххи-истината. Б-безумна, но истина. Ами ти, Ръ-ръ-ричи?

Ричи кимна.

— Тъй е. Не искам да вярвам, нали ме разбираш, обаче май няма накъде. Помните ли какво рече за езика на птицата?

Бил и Бен кимнаха. Покрит с оранжеви топчета.

— Там е цялата работа — каза Ричи. — Като в комиксите. Като Лекс Лутър, Джокера или някой друг злодей. Винаги си оставя белега.

Бил кимна замислено. Наистина беше като злодей от комиксите. Дали защото го виждаха така? Защото мислеха така? Да, навярно. Детски работи, но тази твар сякаш се хранеше тъкмо с това — с детски работи.

Пресякоха улицата и тръгнаха по тротоара пред библиотеката.

— Пи-и-итах Стъ-стъ-стан дали е чу-чу-чувал за п-подобна птица — каза Бил. — Н-не за-хха-дължително чак т-т-толкова го-о-ляма, п-п-просто…

— Истинска? — подсказа Ричи.

Бил кимна.

— Т-той ръ-ръ-рече, че м-може да има в Ю-хху-ужна Америка или А-а-африка, обаче н-н-не и ту-ту-тука.

— Значи не вярва? — запита Бен.

— Въ-въ-вярва — поклати глава Бил. И после разказа какво бе подхвърлил Стан, докато двамата отиваха да му приберат колелото. Според Стан никой не би могъл да види оная птица преди разказа на Майк. Всичко друго — да, само не и птицата, защото тя била личното чудовище на Майк Хенлън. Но сега… е, сега птицата ставала собственост на целия Клуб, нали така? Всеки от тях можел да я види. Не непременно същата — за Бил, например, можела да е като гарван, за Ричи като ястреб, за Бевърли като златен орел и кой знае още какво — но сега То можело да бъде птица за всички тях. Бил бе отвърнал, че ако е вярно, значи сега всички могат да видят прокажения, мумията, и евентуално мъртвите момчета.

„А това означава, че ако ще правим нещо, трябва да побързаме — бе добавил Стан. — То знае…“

„Кха-а-кво? — тревожно бе запитал Бил. — Вси-ххи-ичко, к-което знаем ли?“

„Ако беше така, отдавна да ни е видяло сметката, мой човек — бе отвърнал Стан. — Обаче То знае, че ние знаем за него, бас държа. Мисля, че То ще опита да ни убие. Още ли държиш на онова, за което говорихме вчера?“

„Да.“

„Жалко, че не мога да дойда.“

„Бъ-бъ-бен и Ри-и-ичи ще д-дойдат. Бен е много у-хху-умен, а и Р-р-ричи съ-съ-също, к-когато не се б-бъзика.“

Докато наближаваха входа на библиотеката, Ричи запита Бил какво точно смята да прави. Бил им разказа бавно, за да не заеква прекалено. Идеята му се въртеше из главата от две седмици насам, ала се бе прояснила едва след разказа на Майк.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от птица?

Лесна работа — грабваш пушката и я пращаш по дяволите.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от чудовище?

Лесна работа (според филмите) — теглиш му един сребърен куршум и го пращаш по дяволите.

Бен и Ричи го изслушаха почтително. После Ричи запита:

— Как смяташ да намериш сребърен куршум, Шеф Бил? По каталог ли ще го поръчаш?

— Мно-ххо-ого с-с-смешно. Ще т-т-трябва да с-си го на-а-правим.

— Как?

— Сигурно точно затова отиваме в библиотеката — каза Бен. — Там ще открием.

Ричи кимна и си намести очилата. Бил забеляза, че зад дебелите стъкла очите му са умни, замислени… и пълни със съмнение. Съмнението не го разтревожи, той самият не беше чак толкова уверен. Засега му стигаше, че в очите на Ричи нямаше и следа от подигравка.

— За татковия си Валтер ли мислиш? — запита Ричи. — Онзи, дето го носихме на Нийбълт стрийт.

— Да — каза Бил.

— Дори и да можем да отлеем сребърни куршуми, откъде ще намерим сребро?

— Това е моя грижа — тихо каза Бен.

— Ами… добре — съгласи се Ричи. — Оставяме тоя въпрос на Камарата. И после какво? Пак на Нийбълт стрийт ли?

Бил кимна.

— П-пак на Ни-ни-нийбълт стрийт. И ще му пъ-пъ-пръснем скапаната т-т-тиква.

Тримата постояха, впили сериозни погледи един в друг, сетне влязоха в библиотеката.

— Брех, да го вземат мътните, пак довтаса черният момчурляк! — провикна се Ричи с Гласа на Ирландското ченге.

Беше отминала една седмица; наближаваше средата на юли и работата по къщичката отиваше към края си.

— Добро ти утро, мистър О’Хенлън, сър! Убав, ама убав ден се задава, цял ден картофи да садиш, дето викаше старата ми майчица…

— Доколкото знам, „добро утро“ се казва до пладне, Ричи — уточни изникналият от ямата Бен, — а пък вече е два следобед.

Двамата с Ричи укрепваха дъски по стените на изкопа. Горещият ден и тежката работа бяха заставили Бен да свали анцуга. Подгизналата от пот тениска лепнеше по гърдите и корема му. Сякаш не даваше пет пари за външния си вид, но Майк беше сигурен, че само да се зададе Бевърли, Бен тутакси ще нахлузи раздърпания анцуг.