Стивън Кинг - То

— Трябват ни пъ-пъ-панти — обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.

— Можем да купим от магазина на Рейнолдс — каза Бен.

— Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.

— Аз имам пет долара — съобщи Бевърли. — Тия дни наглеждах децата на съседката.

Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.

— Обичам те, Беви — провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. — Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия…

— В какво ? — запита тя.

Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.

— Чангало с лумова бамперия — поясни Ричи. — Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето…

Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.

— Ще п-поделим ра-а-азходите — каза Бил. — Нали затова сме клуб.

— След като покрием ямата с дъски — продължи Бен, — ще ги намажем с онова специално лепило — нарича се С-200 — и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой — например Хенри Бауърс — да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.

— Сам ли го измисли? — възкликна Майк. — Леле, ти си голяма работа!

Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.

Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.

— И-и-искаш ли да п-помогнеш?

— Ами… да — каза Майк. — Сигурно ще е весело.

Другите се спогледаха — Майк не само видя, но и усети този поглед. Сега сме седмина , помисли той и потрепера, без сам да знае защо.

— Кога ще започнете?

— Съ-съ-скоро — каза Бил и Майк разбра — разбра — че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. — За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.

Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща — че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него… и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.

— Станало ли е нещо — тревожно запита Майк.

Бил изрече съвсем бавно:

— Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.

— Например тая за къщичката? — запита Майк още по-тревожно. — Ами то се разбира от…

— Имаме и друга тайна, момче — каза Ричи, все тъй без да го поглежда. — Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.

— И е прав — добави Бен.

Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.

— Добре де — каза най-сетне Майк, — не ме карайте да чакам. Разправяйте.

Бил оглеждаше другите.

— Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?

Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.

— Убитите деца — каза тя. — Знаем кой ги убива. Не е човек.

Разказаха му един по един: за клоуна върху леда, за прокажения под верандата, за кръвта и гласовете от мивката, за мъртвите момчета във Водонапорната кула. Ричи разправи какво се бе случило, когато двамата с Бил се върнаха на Нийбълт стрийт, а накрая Бил разказа за оживялата училищна снимка и за фотографията, в която бе пъхнал пръсти. Завърши с това, че чудовището е убило брат му Джорджи и че Клубът на Неудачниците си е поставил за цел да го унищожи… каквото и да представлява.

Вечерта, докато се прибираше към къщи, Майк щеше да си помисли, че би трябвало да ги изслуша с недоверие, прерастващо в ужас, а сетне да си плюе на петите и да хукне без да се обръща, твърдо убеден, че тия бели дечурлига не обичат негрите и си правят жесток майтап с него, или пък че е попаднал сред шестима съвсем откачени, които са прихванали лудостта един от друг, както става в училище през грипните сезони.

Но Майк не избяга, защото въпреки ужаса усещаше някакво странно облекчение. А заедно с него идваше още нещо, по-простичко и първично — чувството, че си е у дома. Сега сме седмина , отново помисли той, когато Бил привърши разказа си.

Отвори уста, без сам да знае какво ще каже.

— Аз видях клоуна — излетя от устата му.

— Какво? — запитаха едновременно Ричи и Стан, а Бевърли врътна глава толкова рязко, че дългата й коса прехвръкна от лявото рамо на дясното.

— Видях го на Четвърти — бавно продължи Майк, обърнат към Бил. Острият, съсредоточен поглед на Бил се впиваше в очите му, заповядваше да продължи. — Да, на Четвърти юли…