Стивън Кинг - То

Истински съм, не се и съмнявай. От истински по-истински. И ти отлично знаеш за какво говоря, Мики. Онова, което замисляте шестимата, е като да излетиш с реактивен самолет без колесник. Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, нали? Както впрочем няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. Колкото и да се напъвате, няма да измислите верните гатанки и смешки. Колкото и да се напъвате, няма да ме разсмеете, Мики. Всички сте забравили как да преобръщате писъка с главата надолу. Бибип, Мики, какво ще речеш? Помниш ли птицата? Нищо и никакво врабче, ама — ех-хааа! — голяма симпатяга, нали? Грамадна като хамбар, като ония тъпи чудовища от японските филми, дето толкова много те плашеха. Завинаги са отминали дните, когато знаеше как да пропъдиш тая птица от прага си. Повярвай, Мики. Ако ти имашглава на раменете, още сега ще избягаш от тази стая, от този град. Днес ти е паднал в ръцете пътеводител за великия друм на живота и бързай да тръгнеш, преди да си го изгубил, добри ми човече.

Главата се захлупва по очи (перата в устата й се смачкват с ужасяващо глухо шумолене) и изпада от хладилника. Рухва на пода и се търкулва към Майк като чудовищна топка за боулинг, разкривайки ту сплъстената от кръв коса, ту ухиленото лице; зад нея остава лепкава кървава диря, осеяна с перушинки, а устата продължава да дъвче мъхнатата запушалка.

Бибип, Мики! — крещи тя, докато обезумелият Майк отстъпва от нея, протегнал напред ръце с разперени длани. Бибип, бибип, бибип, да еба твойта мамица!

Изведнъж се раздава звучен пукот — като излитане на пластмасова тапа от бутилка евтино шампанско. Главата изчезва. ( Истинска е , мисли си примрелият от ужас Майк; в тоя пукот поне нямаше нищо свръхестествено; това е звукът на въздуха, нахлуващ във внезапно опразнено пространство… истинска, Боже мой, истинска. ) Ситни кървави пръски литват нагоре и поръсват пода. Обаче ще мине и без чистене; когато пристигне утре, Керъл няма да види нищо, та дори и да гази до кръста в балони докато отива към котлона, за да свари утринното кафе. Колко удобно. От гърлото на Майк излита треперлив смях.

Той поглежда нагоре — да, балоните са още тук. На сините пише: НЕГРИ В ДЕРИ — ЧИК-ЧИРИК. Оранжевите известяват: НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА.

Няма смисъл да излиташ, ако не можеш да кацнеш, е казала говорещата глава, няма смисъл да слизаш, ако не можеш после да се изкачиш. И той се сеща за миньорските каски у дома. Права ли е главата? Изведнъж Майк си припомня как за пръв отиде в Пущинака след боя с камъни. Беше на 6 юли, два дни след участието му в празничния парад… два дни след като за пръв път бе видял самия Пениуайз Клоуна. Именно след онзи ден в Пущинака, след като изслуша техните истории и неохотно разказа своята, Майк се прибра у дома и попита татко си дали може да разгледа албума.

Защо бе отишъл в Пущинака именно на 6 юли? Дали знаеше, че ще ги намери там? Навярно знаеше — и не само, че ще са там, но и точно къде ще бъдат. Спомня си, че те разговаряха за строеж на някаква къщичка, ала още тогава му се стори, че са подхванали тази тема само защото има още нещо, за което не желаят да мислят.

Майк е вирнал глава към балоните, но не ги вижда. Мъчи се да си спомни как стана всичко през онзи горещ, много горещ ден. Изведнъж му се струва безкрайно важно да си спомни до най-малка подробност какво точно е станало и как се е чувствувал.

Защото тъкмо тогава се започна. До онзи ден другите бяха обмисляли как може да се убие То, но нямаха тласък, нямаха план. Когато дойде Майк, кръгът се затвори, колелото се търкулна. По-късно през онзи ден Бил, Ричи и Бен отидоха в библиотеката и се заеха със сериозни проучвания на идеята, която Бил бе подхвърлил преди ден, седмица или месец. И всичко започна да…

— Майк? — подвиква Ричи откъм каталожния отдел, където са се събрали всички. — Какво става, бе човек, умря ли?

Почти , мисли си Майк, оглеждайки балоните, кръвта, перата в хладилника. После отвръща:

— Май трябва да дойдете, момчета.

Чува шума на изместени столове и глухо мърморене; чува гласа на Ричи: „Божичко, сега пък какво?“, а с някакъв друг слух, слуха на паметта, чува как Ричи говори съвсем друго, и изведнъж си спомня онова, което е търсил; дори нещо повече — разбира защо споменът е тъй неуловим. Когато през онзи ден излезе на полянката сред най-дълбоките, най-мрачните и най-гъстите дебри на Пущинака, реакцията на другите беше… никаква. Нямаше изненада, нямаше въпроси как ги е намерил, всичко си беше съвсем нормално. Спомня си, че Бен дъвчеше шоколадова бисквита, Бевърли и Ричи пушеха цигари, Бил лежеше по гръб с ръце под главата и гледаше небето, а Еди и Стан оглеждаха недоверчиво няколко връвчици, очертаващи на земята квадрат със страна около метър и половина.