Стивън Кинг - То

Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.

Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.

Бил беше само на метър и половина от Виктор.

— С-се-е-га с-се ма-ма-махай — каза той, — инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.

Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.

Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.

Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.

Бил се обърна към него.

— Мъ-мъ-махай се.

— Ами ако не се махна?

Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост — дори възторг — но Бил усещаше само умора.

— Ако не с-се мъ-мъ-махнеш — заяви той, — нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м-можем да те вка-ка-караме в болница.

— Седмината — поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. — Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?

— Ах ти, шибано НЕГРО! — Гласът на Хенри затрепера и секна пред прага на риданията. Този глас окончателно разби бойния дух на Бълвоча и Лоса; те отстъпиха и неизползуваните камъни се изръсиха от омекналите им длани. Бълвоча хвърли поглед наоколо, сякаш се питаше къде ли е попаднал.

— Омитайте се — каза Бевърли.

— Млък, путко скапана — сопна се Хенри. — Ти…

Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско-старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.

Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.

— Ще ви избия всичките — закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.

— Въ-въ-вървете — обърна се Бил към Бълвоча. — М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.

— Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган — каза Бълвоча. — Хайде, Лос, да си вървим.

И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.

Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война — две полувремена и продължение без нито една почивка.

Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане — Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака… и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.

Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.

— Гълтай, Еди — нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.

— Благодаря — изломоти Еди.

Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.

— Благодаря, че се застъпи за мен — възкликна тя.

Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.

— А, няма нищо — промърмори той.

Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк — момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди — всъщност даже не помнеше някога да е било другояче — и им отвърна с кротък, свенлив поглед.

Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква — как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки. Вече сме всички заедно , помисли той и идеята бе толкова силна, толкова правилна , че за момент се запита дали не я е изрекъл на глас. Но разбира се, думите бяха излишни — виждаше същото в очите на Ричи, Бен, Еди, Бевърли, Стан.