Стивън Кинг - То

— Старая се, Шеф Бил — заяви Ричи. — Вярвам, че ако постигна успех, някой ден ще заслужа любовта ти.

И му изпрати въздушна целувка. Бил отвърна със среден пръст. Бен и Еди се хилеха, опрели рамо до рамо.

— Млад съм аз, а стара ти — пропя изведнъж Стан Юрис, имитирайки изумително точно гласа на Пол Анка, — сбогом, мила и прости…

— Ама той бил певач ! — изписка Ричи с Гласа на Пиканини. — Леле Божке, туй момче тука било певач ! — И веднага добави с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи: — Подписвай тук, момче, на пунктирната линия. — Ричи прегърна Стан през рамото и го озари с широка обаятелна усмивка. — Ще ти пуснем дълга коса, момче. Ще ти дадем китар -ра. Ще те…

Бил лекичко го плесна през ръката. Всички бяха възбудени до предел от предстоящите фойерверки.

— Извади ги, Стан — каза Бевърли. — Аз имам кибрит.

Докато Стан предпазливо разкъсваше пакета, всички пак се струпаха наоколо. Върху черния етикет имаше китайски йероглифи, а под тях беше отпечатано предупреждение на английски и като го видя, Ричи отново се разкиска. „Не дръжте в ръка след запалване на фитила“ — гласеше текстът.

— Добре, че ми казаха — съобщи Ричи. — Все ми се щеше да подържа фишеците като пална фитила. Мислех си, че тъй най-добре се режат нокти.

С бавни, почти тържествени движения Стан смъкна червения целофан и подреди на дланта си картонените тръбички, оцветени в синьо, червено и зелено. Фитилите им бяха омотани заедно като китайска плитчица.

— Сега ще размотая… — започна Стан и в този миг отекна много по-мощна експлозия. Ехото бавно се затъркаля през Пущинака. Над източния край на бунището с крясъци литнаха чайки. Този път трепнаха всички. Стан изтърва фишеците и се наведе да ги вдигне.

— Динамит ли беше? — нервно запита Бевърли. Гледаше Бил, който бе надигнал глава и се озърташе с широко разтворени очи. Стори й се, че никога не го е виждала толкова красив — но в наклона на главата му се долавяше нещо прекалено тревожно и напрегнато. Приличаше на елен, надушващ горски пожар.

— Мисля, че беше М-80 — спокойно поясни Бен. — На Четвърти юли миналата година бях в парка и видях едни момчета от гимназията. Пъхнаха каменарски капсул в стоманена кофа за смет. Точно така изгърмя.

— Кофата пръсна ли се, Камара? — запита Ричи.

— Не, ама се изду от едната страна. Като че някое джудже блъскаше отвътре с чук. Ония избягаха.

— Тоя път беше по-наблизо — обади се Еди. И той гледаше Бил.

— Казвайте сега, ще ги гърмим ли или не? — запита Стан. Вече бе разплел десетина фишека, а другите подреди грижливо върху восъчната хартия за по-нататък.

— Естествено — каза Ричи.

— Пъ-пъ-пъ-прибери г-ги.

Всички се втренчиха в Бил с учудване и лека тревога — не толкова от думите, колкото от резкия тон.

— Пъ-пъ-при-ххи-бери г-ги — повтори Бил и лицето му се кривеше в усилието да изрече непокорните думи. От устните му хвърчеше слюнка. — Не-ххе-хещо ще с-с-се слу-у-учи.

Еди облиза устни, Ричи побутна с палец очилата нагоре по потния си нос, а Бен неволно пристъпи по-близо до Бевърли.

Стан отвори уста да каже нещо и в това време долетя нова, по-слаба експлозия — още един фишек.

— Къ-камъни — каза Бил.

— Какво рече, Бил? — запита Стан.

— Къ-къ-_камъни_. Б-б-боеприпаси.

Бил се наведе и взе да тъпче джобовете си с камъни. Другите го гледаха тъй, сякаш внезапно бе полудял… после Еди усети как по челото му избива пот. Изведнъж разбра какво е да си болен от малария. Беше усетил нещо подобно през онзи ден, когато двамата с Бил срещнаха Бен (когото вече дори и в мислите си наричаше Камарата); през онзи ден, когато Хенри Бауърс нехайно му разкървави носа — само че сега чувството беше много по-страшно. Сякаш само след минути Пущинакът щеше да се превърне в Хирошима.

Бен се зае да събира камъни, сетне Ричи последва примера — сръчно и без да каже нито дума. Очилата се хлъзнаха по носа му и тропнаха на каменистата земя. Той разсеяно ги сгъна и ги пъхна в пазвата си.

— Защо го правиш, Ричи? — запита Бевърли с изтънял, напрегнат глас.

— Не знам, обич моя — отвърна Ричи и продължи да събира камъни.

— Бевърли, що не вземеш за малко…ъъъ… да се поразходиш до сметището? — подхвърли Бен. Шепите му бяха пълни с камъни.

— Да ти пикая на приказката — сряза го тя. — Да ти пикая на цялата приказка, Бен Ханском.

И Бевърли се наведе за камъни.

Стан замислено ги гледаше как сноват насам-натам като полудели фермери. После плътно стисна устни и почна да трупа боеприпаси.