Стивън Кинг - То

Еди усети онова познато стягане, което предвещаваше, че скоро гърлото му ще се задръсти.

Не сега, да те вземат дяволите , внезапно помисли той. Не сега, когато приятелите се нуждаят от мен. Както казва Бев, да ти пикая на цялотогърло.

Клекна и посегна за камък.

Дангалакът Хенри Бауърс бе наедрял прекалено бързо и при нормални обстоятелства не беше способен нито на ловкост, нито на бързина — ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Неистовото буйство на болка и ярост му вдъхваше мимолетен изблик на нечовешка мощ. Всякаква мисъл чезнеше от главата му; съзнанието му бе мътносиво и розово-червеникаво като степен пожар в късна лятна вечер. Носеше се след Майк Хенлън като бик подир ален плащ. Майк тичаше по някаква обрасла пътечка край кариерата, която щеше да го изведе до бунището, но обезумелият Хенри нямаше време да се занимава с подобни глезотии — провираше се направо през храсти и къпинаци, без да усеща плитките драскотини и ударите на вейки по лицето, шията и ръцете му. Само едно го вълнуваше — че къдравата глава на негрото подскача все по-наблизо. В дясната си ръка стискаше М-80, в лявата — клечка универсален кибрит. Щом набараше маймуната, щеше да драсне клечката, да палне фитила и да натъпче капсула право отпред в гащите на гадната чернилка.

Майк знаеше, че Хенри го догонва, а и останалите са по петите му. Опита да ускори ход. Сега беше изплашен до смърт и само с огромно усилие на волята успяваше да прогони паниката. Куцаше зле — при падането на релсите си бе навехнал крака много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало. Отзад Хенри си пробиваше път през гъсталака с трясък и пращене и тия звуци пораждаха неописуем ужас, като че го гонеше бясно куче или мечка стръвница.

Пътеката отпред изчезна и Майк се сгромоляса в кариерата. Претъркаля се до дъното, скочи на крака и чак когато дотича до средата, осъзна, че тук има още шест деца. Стояха в разгърната верига и лицата им изглеждаха някак странни. Едва след време щеше да преосмисли впечатленията си и да разбере кое е било толкова странно — те сякаш го очакваха.

— Помощ — безсилно изпъшка Майк, куцукайки насреща им. Инстинктивно се обърна към високото червенокосо момче. — Момчета… големи момчета…

Точно тогава Хенри нахълта в кариерата. Видя шестимата и се закова на място. За момент по лицето му се изписа неувереност и той хвърли поглед през рамо. Видя армията си и когато отново се обърна към Неудачниците (сега задъханият Майк стоеше сред тях, малко зад Бил Денброу), оголи зъби в самодоволна усмивка.

— Знам те, хлапе — каза той на Бил. После погледна Ричи. — И тебе те знам. Къде са ти черчеветата? — Преди Ричи да отговори, Хенри забеляза Бен. — Брей, мама му стара! Чифутинът и шкембето били тука! Ами оная там гадже ли ти е, шкембо?

Бен трепна като попарен.

В това време Питър Гордън изникна до Хенри. Виктор дотича и спря от другата му страна; последни пристигнаха Бълвоча и Садлър Лоса. Единият застана до Питър, другият до Виктор и двете враждебни групи се изпречиха една срещу друга в правилни, почти парадни редици.

Тежко задъхан, Хенри измуча като разярен бик:

— С някои от вас имам стари сметки за разчистване, обаче ще ги отложа за друг път. Искам онуй негро. Ситните лайна да се пръждосват.

— Точно тъй — мъдро се обади Бълвоча.

— Той ми уби кучето! — пресекливо изкрещя Майк. — Сам си призна!

— Идвай тук веднага — заповяда Хенри — и ако слушаш, може да не те претрепя.

Майк се разтрепера, но не помръдна.

Бил изрече тихо и ясно:

— П-пущинакът е наш. М-м-махайте се о-от тук.

Хенри се ококори като плеснат с мокър парцал.

— Кой ще ме изгони? Ти ли бе, пикльо?

— Нъ-нъ-_ние_ — каза Бил. — П-писна ни от твоите ла-хха-айнарски номера, Б-б-бауърс. Въ-въ-вън!

— Мамка ти, пелтек уродлив ! — ревна Хенри. Наведе глава и се втурна в атака.

Бил имаше шепа камъни; всички имаха по шепа освен Майк и Бевърли, която стискаше само един. Бил се зае да обстрелва Хенри — без да бърза, но с всичка сила и доста точно. Първият камък не улучи; вторият цапардоса врага по рамото. Ако и третият бе пропуснал целта, Хенри щеше да стигне до Бил и да го просне на земята, но камъкът улучи; вряза се право в приведеното му чело.

Хенри изкрещя от изненада и болка, надигна глава… и срещна още четири попадения: един нежен дар от Ричи Тозиър го перна през гърдите, посланието на Еди рикошира от плешката му, Стан Юрис го улучи по пищяла, а единственият камък на Бевърли се вряза в корема му.