Стивън Кинг - То

Ричи мрачно тръска глава.

— Същият номер, както в стаята на Джорджи. Само че тогава го видяхме всички.

— Спомних си какво стана с четвъртия сребърен долар — обажда се Бен.

Всички глави се обръщат към него.

— Другите три ги подарих на един приятел, преди да потегля насам — тихо добавя Бен. — За децата му. Спомнях си, че е имало и четвърти, но не знаех какво е станало с него. Сега знам. — Той поглежда Бил. — Направихме сребърно топче, нали? Ти, аз и Ричи. Отначало искахме да отлеем сребърен куршум…

— Ти беше сигурен, че можеш да го направиш — потвърждава Ричи. — Обаче накрая…

— Не п-п-посмяхме — бавно кимва Бил. Споменът просто и леко хлътва на старото си място и той чува онова познато тихо щракване. Наближаваме , мисли Бил.

— Върнахме се на Нийбълт стрийт — казва Ричи. — Всички заедно.

— Ти ми спаси живота, Шеф Бил — подхвърля внезапно Бен и Бил поклаща глава. — Спаси го — настоява Бен и този път Бил не възразява. Подозира, че може да го е сторил, макар че още не си спомня как… и наистина ли е бил той? Пита се дали не е била Бевърли… ала споменът не идва. Засега.

— Извинете ме за секунда — казва Майк. — Имам шест бири в служебната стая.

— Вземи една от моите — предлага Ричи.

— Горд Хенлън не вкусва бира на бял човек — отвръща Майк. — Особено пък твой бира, Мръсна уста.

— Бибип, Мики — тържествено обявява Ричи и Майк потегля за бирите, изпроводен от топлите вълни на задружния смях.

Той включва светлините в мизерната служебна стаичка с продънени кресла и отдавна немит под. На таблото за обяви висят стари известия, справки за работните смени и няколко пожълтели карикатури с подвити ъгълчета. Майк отваря малкия хладилник и усеща как ледено, бяло потресение го пронизва до мозъка на костите — също както те пронизват мразовитите февруарски дни, когато април сякаш никога няма да настъпи. Пред очите му изригва гъмжило от оранжеви и сини балони, десетки балони, съвсем като на новогодишен карнавал и през страха му прелита несвързана мисъл: Сега ни липсва само някой подпийнал веселяк да подхване коледна песен . Балоните прелитат край лицето му и се издигат към тавана. Майк се напъва да изкрещи, ала не може, защото вижда какво има зад балоните, какво му е пъхнало То в хладилника край бирите, като за среднощна закуска, след като жалките му приятели разкажат жалките си истории и се върнат в хотелските си легла сред този роден град, който вече не им е роден.

Майк прави крачка назад и дланите му политат към лицето, за да закрият видението. Препъва се в едно от креслата, едва не полита назад и трябва да отдръпне ръце. Видението не е изчезнало; край шестте бутилки светъл „Будвайзер“ все тъй стърчи отрязаната глава на Стан Юрис — не на мъжа, а на единайсетгодишното момче. Устата му е отворена в беззвучен вик, но Майк не вижда нито зъби, нито език, защото устата е натъпкана с пера. Перата са светлокафяви и неописуемо грамадни. Майк отлично знае на коя птица принадлежат. О, да. И още как. Виждал я е през май 1958 година, сетне всички са я видели в началото на август, а много години по-късно Майк е узнал от умиращия си баща, че и Уил Хенлън е видял същата птица след бягството от пожара в „Черното петно“. Кръвта от разкъсаната шия на Стан е прокапала надолу и върху дъното на хладилника засъхва тъмна локвичка. Безмилостните лъчи на вътрешната лампичка хвърлят по нея рубинени отблясъци.

— Ъх… ъх… ъх… — успява да изпъшка Майк, ала няма сили да изрече каквото и да било.

После главата отваря очи и това са лъскавите сребристи очи на Пениуайз Клоуна. Очите се извъртат към Майк и устните започват да се гърчат около тапата от пера. Главата се мъчи да проговори, може би иска да изрече някакво пророчество като оракул от древногръцка трагедия.

Рекох си, че ще трябва да намина, Майк, защото без мен не можете да победите. Не можете — и си го знаете, нали? Може би щяхте да имате шанс, ако бях се явил в пълен комплект, но моят стопроцентово американски мозък просто не издържа натоварването, нали си чат, мой чорап? Сега шестимата можете само едно — да си побъбрите за старите времена и да чакате смъртта. Затуй си рекох да намина, че да ви посъветва някой с глава на раменете. С глава на раменете, чат ли си, Майк? Чат ли си, приятел? Чат ли си, шибана черна маймуно?

Ти не си истински! — крещи Майк, но от устата му не излита нито звук; онемял е като телевизор със завъртяно докрай копче.

Невероятно, ужасно — ала главата му намига.