Стивън Кинг - То

Той млъкна за миг и си помисли: Но го познах. Познах го, защото не го виждах за пръв път. И не за пръв път виждах нещо… нещо нередно.

После си припомни птицата — за пръв път от май месец насам си позволяваше истински да мисли за нея (ако не се броят кошмарите). По онова време се боеше, че полудява. Сега знаеше, че не е така и усещаше облекчение… ала с облекчението идваше и страхът. Той облиза устни.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Бев. — По-бързо.

— Ами, аз бях на парада. И…

— Видях те — обади се Еди. — Свиреше на саксофон.

— Всъщност беше тромбон — уточни Майк. — Свиря в оркестъра на Църковното училище. Както и да е, тогава видях клоуна. Стоеше на тройното кръстовище в центъра и раздаваше балони на децата. Изглеждаше точно както разправят Бен и Бил. Сребрист костюм, оранжеви копчета, бяло лице и широка червена усмивка. Не знам дали беше червило или грим, обаче ми приличаше на кръв.

Сега другите кимаха развълнувано, но Бил само продължаваше да се вглежда в лицето на Майк.

— О-о-оранжеви к-кичури? — запита той и неволно разпери пръсти край ушите си.

Майк кимна.

— Като го видях така… стана ми страшно. Докато гледах, той се завъртя и ми махна с ръка, сякаш усещаше мислите ми, или чувствата, наречете го както щете. И това… май ме уплаши още повече. Тогава не знаех защо, обаче за една-две секунди толкова се стреснах, че спрях да свиря на тромбона. Устата ми пресъхна и имах чувството…

Той се озърна към Бевърли. Толкова ясно си спомняше как слънцето изведнъж избухна в непоносими, ослепителни блясъци по лъскавата мед на тромбона и хромираните части на колите, как музиката стана прекалено гръмка, а небето прекалено синьо. Клоунът вдигна ръка в бяла ръкавица (с другата стискаше връвчиците на грозд балони) и бавно я размаха, а кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас. Спомняше си как по тестисите му полазиха тръпки, как вътрешностите му изведнъж пламнаха и се разпуснаха, сякаш само след миг щеше да напълни гащите с гореща рядка струя. Но не можеше да го каже пред Бевърли. Такива неща не се говорят пред момиче — дори пред мъжко момиче, което не обръща внимание на думички като „копеле“ и „майната му“.

— … стана ми страшно — довърши той.

Усещаше, че думата е прекалено слаба, но не знаеше как да разкаже останалото. Ала всички кимаха с разбиране и в душата му се надигна вълна на неописуемо облекчение. Погледът на онзи клоун, широката червена усмивка, бавното полюшване на бялата ръкавица… това беше някак по-страшно, отколкото да го преследва цялата банда на Хенри Бауърс. Много по-страшно.

— После отминахме — продължи Майк. — Изкачихме се по Горната миля. И там отново го видях да раздава балони на децата. Само че повечето не ги искаха. Някои дребосъци плачеха. Нямах представа как е стигнал дотам толкова бързо. Помислих си, че трябва да са двама, нали разбирате, с еднакви костюми. Екип. Но после клоунът пак ми махна с ръка и аз разбрах, че е той. Същият човек.

— Не е човек — каза Ричи и Бевърли потрепера. Бил я прегърна за миг и тя го изгледа с благодарност.

— Махна с ръка… и после ми намигна. Като че си имахме тайна. Или като… може би като да усещаше, че съм го познал.

Бил отдръпна ръка от рамото на Бевърли.

— П-по-по-хоо-знал си го?

— Мисля, че да — потвърди Майк. — Ще трябва да проверя нещо, преди да кажа със сигурност. Татко има снимки… Събира ги… Слушайте, момчета, вие нали често играете тук?

— Естествено — каза Бен. — Затова си строим къщичка.

Майк кимна.

— Ще проверя дали съм прав. Ако е тъй, мога да донеса снимките.

— Ста-а-ари с-снимки ли?

— Да.

— Има ли о-о-още н-нещо? — запита Бил.

Майк отвори уста и пак я затвори. Огледа ги неуверено, после каза:

— Ще ме сметнете за луд. Или за лъжец.

— Т-ти ми-ми-мислиш ли ни з-за лу-хху-уди?

Майк поклати глава.

— Ха на бас — каза Еди. — Доста работи не са ми наред, обаче нямам бръмбари в куфалницата. Поне тъй мисля.

— Не — каза Майк. — Не ви смятам за луди.

— Е, т-тогава и н-ние няма да те с-с-сметнем за лъ-лъ-лъ… за шантав — увери го Бил.

Майк пак ги огледа един по един, изкашля се и каза:

— Видях една птица. Преди два-три месеца. Птица.

Стан Юрис го погледна с интерес.

— Каква птица?

Този път Майк отговори много по неохотно:

— Беше нещо като врабче, ама малко приличаше и на червеношийка. Имаше оранжеви гърди.

— И какво толкова? — запита Бен. — В Дери има сума ти птици.