Стивън Кинг - То

Ето. Сега го виждам — това е То. Наистина го виждам. Ето лицето на врага.

На гравюрата беше изобразен смешник, който жонглира с грамадни кегли насред кална уличка. От двете страни имаше няколко къщи и дъсчени бараки — Бил предположи, че са магазини или фактории, както ги наричали по онова време. Мястото изобщо нямаше да прилича на Дери, ако не беше Каналът. Но Каналът се виждаше отлично и беше ограден по двата бряга с равен калдаръм. По-назад Бил различи впряг мулета, теглещи шлеп.

Около смешника се бяха стълпили пет-шест деца. Едното носеше старомодна сламена шапка. Друго стискаше пръчка и обръч от бъчва. Пръчката не беше като ония, струговани, гладки и лакирани, които днес можеш да си купиш от универмага; беше откъсната направо от дървото. Личаха си голите чепове там, където по-дребните вейки са били окастрени с нож или брадвичка. Не е произведена в Тайван или Корея , помисли Бил, гледайки като омагьосан — това момче би могъл да бъде самият той, ако се бе родил няколко поколения по-рано.

Лицето на смешника се разтягаше в широка усмивка. Не носеше грим или маска (само че за Бил цялото му лице приличаше на маска), но беше съвършено плешив, ако не се броят два рижави кичура, щръкнали като рога над ушите му, и Бил без затруднение разпозна онзи клоун. Преди повече от двеста години , помисли той и усети как в душата му се надига безумен прилив от ужас, гняв и вълнение. Двадесет и седем години по-късно, докато седеше в Общинската библиотека и си припомняше първия поглед в албума на Уил Хенлън, щеше да осъзнае, че е изпитвал онова, което навярно изпитва опитен ловец, когато среща първата прясна следа на стар тигър-човекоядец. Преди двеста години… толкова отдавна и един Господ знае колко по-отдавна. Това го накара да се запита откога всъщност се е заселил Пениуайз в Дери… но нямаше никакво желание да разсъждава по въпроса.

— Дай, Бил! — настоя Ричи, но Бил задържа албума още малко. Вглеждаше се съсредоточено, твърдо уверен, че гравюрата ще се раздвижи: кеглите (ако наистина бяха кегли) ще заподскачат нагоре-надолу в ръцете на смешника, децата ще почнат да се смеят и ръкопляскат (но може би не всички ; може би някой ще побягнат с писъци), мулешкият впряг ще изтегли шлепа извън рамките на картината.

Гравюрата не помръдна и той подаде албума на Ричи.

След като албумът се върна при Майк, той нетърпеливо прелисти още няколко страници.

— Ето. Тая е от 1856, четири години преди Линкълн да стане президент.

Започна нова обиколка. Този път картинката беше цветна — нещо като карикатура — и на нея тълпа пияници стоеше пред кръчмата, а дебел политик с огромни мустаци им държеше реч от дъска, подпряна върху дървени магарета. В едната си ръка стискаше пенеста халба. Дъската забележимо се огъваше под тежестта му. Отстрани няколко жени с бонета гледаха презрително тази проява на скудоумие и невъздържаност. Текстът отдолу гласеше: ОТ ПОЛИТИКАТА В ДЕРИ СЕ ОЖАДНЯВА, КАЗВА СЕНАТОР ГАРНЪР!

— Татко казва, че такива картинки били страшно популярни двайсетина години преди Гражданската война — обясни Майк. — Наричали ги „смехоринки“ и си ги пращали по пощата. Сигурно са били нещо като днешните майтапи в списание „Мад“.

— Съ-съ-сатира — уточни Бил.

— Аха — кимна Майк. — Обаче вижте тук, в долното ъгълче.

Картинката напомняше карикатурите от „Мад“ в още едно отношение — имаше безброй подробности и допълнителни закачки, съвсем като в грамадните графики на Морт Дръкър. Някакъв ухилен шишко изливаше халба бира в гърлото на петнисто куче. Една жена бе пльоснала по задник сред кална локва. Две улични хлапета пъхаха клечки серен кибрит в обувките на заможен бизнесмен, а малко момиченце се бе закачило с колене за клона на близкия бряст и гащичките му се подаваха изпод провисналата рокличка. Но въпреки объркващата плетеница от детайли беше излишно Майк да им сочи клоуна. Облечен в пъстрата униформа на военен барабанчик, той разиграваше пред неколцина пияни секачи старата игра с трите миди. Намигаше на един от тях, който (ако се съди по смаяно зяпналата уста) току-що бе избрал празната мида. Барабанчикът-клоун посягаше да вземе монета от ръката му.

— Пак той — промълви Бен. — Колко… сто години по-късно ли?

— Горе-долу — потвърди Майк. — А ето една от 1891.

Този път беше изрезка от първата страница на „Дери нюз“. УРА! — възторжено съобщаваше огромно заглавие — СТОМАНОЛЕЯРНАТА ПОЧВА РАБОТА! И малко по-долу: „ Общината устройва тържествен пикник “. Гравюрата изобразяваше церемонията по прерязване на лентата пред стоманолеярната на Кичънър; макар да не беше чак толкова изпипана, стилът напомняше гравюрите на Къриър и Айвис, които майката на Бил бе закачила в столовата. Някакъв джентълмен с фрак и цилиндър беше разтворил широко ножици пред лентата, а наоколо се трупаха поне петстотин зяпачи. Отляво клоунът — техният клоун — се премяташе пред група деца. Художникът го бе уловил с главата надолу и изрисуваната усмивка се превръщаше в писък.