Стивън Кинг - То

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Долу се разкискаха, просветна лъчът на фенерче.

Ричи приклекна, засука невидим мустак и обяви с Гласа на Панчо Ваниля:

— Селски доброволци от ла полициа пристигнали тук, сеньоррр.

— Тъй ли? — обади се изпод земята Бевърли. — Разбойници, доброволци, всички сте от един дол дренки.

— Дренки? — възторжено се провикна Ричи. — Не ти щем смрадливите дренки!

— Върви по дяволите, Панчо! — отвърна Еди и захлопна прозорчето. Отдолу пак долетя приглушен смях.

— Излезте с вдигнати ръце! — заповяда Бил с плътен, възрастен глас и закрачи напред-назад по чимовете над къщичката. Забеляза, че земята поддава под тежестта му, но само едва-едва; бяха свършили добра работа. — Нямате никакъв шанс! — изрева той и в този миг се виждаше като безстрашния Джо Фрайди от радиопиесите. — Излизайте, гадове! Инак ще влезем със СТРЕЛБА!

И за да подчертае заплахата, той подскочи на място. Отдолу се раздадоха писъци и смях. Бил се усмихваше, без да усеща замисления поглед на Ричи — в този кратък миг Ричи го наблюдаваше тъй, както възрастен гледа дете.

Той не знае, че понякога не заеква , помисли Ричи.

— Пусни ги, Бен, преди да са продънили покрива — каза Бев.

След малко вратичката се отвори като люк на подводница. Бен подаде глава. Беше изчервен до уши. Ричи веднага се досети, че е седял до Бевърли.

Двамата се спуснаха долу и Бен затвори капака. Сега всички седяха със свити колене край дъсчените стени и фенерчето на Бен едва осветяваше лицата им.

— Е, к-какво ста-а-ава? — запита Бил.

— Нищо особено — каза Бен. Наистина седеше до Бевърли и зачервеното му лице изглеждаше невероятно щастливо. — Просто…

— Кажи им, Бен — прекъсна го Еди. — Кажи им всичко! Да видим какво мислят!

— Няма да ти се отрази добре на астмата — обади се Стан с подчертано практичен и трезв глас, сякаш искаше да добави: „все някой трябва да е разумен в тази компания“.

Прегърнал коленете си с ръце, Ричи седеше между Майк и Бен. Тук долу царуваше прекрасна, тайнствена прохлада. Следейки как светлият лъч прескача от лице на лице, той забрави за момент онова, което го бе поразило само преди минута.

— За какво става дума? — запита той.

— А, Бен ни разправяше за някаква индианска церемония — обясни Бев. — Обаче Стан е прав, няма да ти се отрази добре на астмата, Еди.

— Може пък нищо да не ми стане — възрази Еди. Ричи с уважение забеляза, че в гласа му почти не се долавя тревога. — Обикновено имам пристъпи само когато съм нервен. Както и да е, бих искал да опитам.

— К-какво да о-о-опиташ? — запита Бил.

— Церемонията на Димната яма.

— К-к-какво е това?

Фенерчето подскочи нагоре и Ричи надигна очи. Докато Бен обясняваше, лъчът танцуваше безцелно по дъсчения покрив на къщичката. От време на време осветяваше олющената и нащърбена махагонова врата, която седмината бяха домъкнали от сметището преди три дни — един ден преди да се разчуе за убийството на Джими Кълъм. Ричи си спомняше за Джими Кълъм, че беше кротко момченце, също носеше очила и в дъждовните дни обичаше да играе на думи. Вече няма да играе на думи , помисли той и потръпна. В полумрака никой не забеляза това, но Майк Хенлън, който седеше плътно до него, любопитно извърна глава.

— Ами… миналата седмица взех от библиотеката една книга — говореше Бен. — Казва се „Призраци от Великите равнини“ и вътре пише какви индиански племена са живели из западните области преди сто и петдесет години. Много племена: пайоти, поуни, кайови, отоези и команчи. Страшно хубава книга. Толкова ми се ще някой път да отида там, където са живяли. Айова, Небраска, Колорадо, Юта…

— Остави това и разказвай за Церемонията на Димната яма — сръчка го с лакът Бевърли.

— Ей-сега — кимна той. — Веднага.

И Ричи си помисли, че Бен би отговорил същото, ако Бевърли го сръчкаше с лакът и заповядаше: „Хайде, Бен, готов ли си да изпиеш отровата?“

— Разбирате ли, всички ония индианци са имали една специална церемония и нашата къщичка ми напомни за нея. Когато трябвало да вземат важно решение — дали да потеглят след стадата бизони, къде да намерят прясна вода, дали да се бият с враговете или да отстъпят — те изкопавали дълбока яма и я покривали с клони, оставяйки само един малък отвор най-отгоре.

— Дъ-дъ-димната яма — обади се Бил.

— Твоята съобразителност винаги ме е смайвала, Шеф Бил — подметна Ричи със съвършено сериозен глас. — Що не вземеш да се включиш в телевизионното състезание „Двайсет и едно“? Сигурно ще побъркаш и самия Чарли Ван Дорън.