Стивън Кинг - То

— След като си тръгнахте, майка ми влезе в стаята и имахме страшен скандал. Тя не искаше вече да дружа с вас. И сигурно щеше да ме застави — имаше си начини да обработи човека, знаете…

Бил отново кимва. Спомня си мисис Каспбрак, чудовищно дебела жена със странно, шизофренично лице, което можеше да изглежда едновременно застинало, яростно, нещастно и изплашено.

— Да, сигурно щеше да ме застави — повтаря Еди. — Но през онзи ден, когато Бауърс ми счупи ръката, стана и още нещо. Нещо, което наистина ме разтърси.

Той тъничко се разсмива и мисли: Да, разтърси ме и още как… Само това ли можеш да кажеш? Има ли смисъл да говориш, щом не можеш да обясниш на хората какво изпитваш в действителност? Ако беше в книга или на кино, онова, което открих, когато Бауърс ми счупи ръката, щеше да промени живота ми веднъж завинаги и сетне всичко щеше да продължи другояче… в книга или на кино то би ме освободило от оковите. В книга или на кино не бих държал цял куфар с лекарства в хотелската стая, не бих се оженил за Майра, не бих стискал сега тоя шибан инхалатор. В книга или на кино. Защото…

Изведнъж пред очите на всички инхалаторът се търкулва като жив по дългата маса. При всяко превъртане издава сухо потракване — малко като звук на маракас, малко като зарчета… и малко като смях. Когато достига края между Ричи и Бен, инхалаторът се премята във въздуха и пада на пода. Ричи стреснато посяга напред, но ръката му застива от резкия вик на Бил:

— Не го п-п-пипай!

— Балоните! — възкликва Бен и всички извръщат глави.

Върху двата балона, привързани за микрофилмовия апарат, сега е изписано: ОТ ЛЕКАРСТВОТО ПРОТИВ АСТМА СЕ ХВАЩА РАК! Под предупреждението са изрисувани ухилени черепи.

Балоните се пръскат с трясък.

Еди гледа с пресъхнала уста и познатото чувство на задух стяга гърдите му като железен обръч.

Бил се обръща към него.

— К-кой ти го каза и к-к-как точно?

Еди облизва устни. Иска да вдигне инхалатора, но не смее. Кой знае какво има вътре сега.

Мисли си колко горещо беше на онзи 20 юли, как получи от майка си готов чек с непопълнена сума и един долар в брой — за джобни пари.

— Мистър Кийн — казва той и дори за самия него гласът е далечен и немощен. — Мистър Кийн беше.

— Не бих рекъл, че е от най-добродушните хора в Дери — обажда се Майк, но унесеният в мисли Еди почти не го чува.

Да, през онзи ден беше горещо, но в аптеката на Сентър стрийт цареше прохлада, дървените перки на вентилатора се въртяха лениво под тавана и наоколо се разнасяха утешителните аромати на прахчета и сиропи. Тук се продаваше здраве — това беше негласното, но очевидно убеждение на майка му, а в този късен летен предиобед Еди не можеше дори да допусне, че майка му е способна да сгреши в каквото и да било.

Е, мистър Кийн бързичко сложи край на тая заблуда , мисли си той в опияняващата възбуда на гнева.

Спомня си как спря за малко край стойката за комикси и разсеяно я завъртя, за да види дали няма нещо ново за Батман, за Супермомчетата или за личния му любимец, Пластмасовия човек. Беше предал списъка и чека (майка му го пращаше в аптеката както други майки пращат децата си до бакалницата) на мистър Кийн; аптекарят щеше да изпълни поръчката и да впише сумата в чека, после щеше да даде на Еди разписка, за да знае майка му с колко е намалял банковият й баланс. Фасулска работа. Три лекарства за майка му плюс шише „Геритол“, защото, както веднъж му бе казала загадъчно, „В него има много желязо, Еди, а на жените им трябва повече желязо, отколкото на мъжете.“ Освен това витамини за Еди, „Детският еликсир на доктор Сует“… и разбира се, лекарството против астма.

С две думи — както винаги. После щеше да отскочи с долара до супера на Костело авеню за две шоколадчета и бутилка Пепси. Щеше да изяде шоколада, да изпие Пепсито и да подрънква с рестото в джоба си по пътя към дома. Но този ден не беше обикновен; Еди щеше да го завърши в болницата и това в никакъв случай не може да се сметне за обикновено, ала странните събития започнаха много по-рано — когато мистър Кийн го повика. Защото вместо да му подаде разписката и бялата книжна кесия с лекарства (със заръка непременно да пъхне разписката в джоба си, за да не я загуби), мистър Кийн го огледа замислено и каза:

— Ела

за малко отзад в канцеларията, Еди. Искам да поговорим.

Отначало Еди не успя да реагира и няколко секунди само мигаше стреснато насреща му. Запита се дали мистър Кийн не го подозира в някоя дребна кражба. Край вратата имаше надпис и при всяко идване в аптеката на Сентър стрийт Еди го четеше най-внимателно. Беше изписан с толкова едри и изобличителни черни букви, че навярно даже и Ричи Тозиър би го прочел без очила: КРАЖБАТА В МАГАЗИН НЕ Е „МАЙТАП“, „ДРЕБОЛИЯ“ ИЛИ „ЮНАЧЕСТВО“! ВСЯКА КРАЖБА Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ДА БЪДЕ НАКАЗАНА ПО ЗАКОН!