Стивън Кинг - То

— Повечето болести започват ето тук, така мисля аз . Много отдавна съм в занаята и знаех за плацебото дълги години преди експеримента на ония доктори в „Депол“. Старците често идват при лекаря с убеждението, че страдат от сърдечна болест, рак, диабет или дявол знае какво. Но в много случаи няма нищо подобно. Не им е добре защото са стари и толкоз. Но какво да прави лекарят? Да им каже, че са като вехти будилници с износени пружини? Ха! Друг път! Лекарят си държи на хонорара.

Сега към усмивката на мистър Кийн се примесваше презрение. Еди просто седеше и чакаше всичко да свърши, да свърши, да свърши. А думите кънтяха в ушите му: Не си взел никакво лекарство.

— Лекарите си траят и аз също си трая. Какво толкова? Влиза понякога старец с рецепта, а на нея пише чисто и просто: Плацебо , или пък 1500 мг „Синьо небе“ , както го наричаше старият доктор Пиърсън. — Мистър Кийн се изкиска и отпи от сиропа. — Е, има ли нещо лошо? — запита той и след кратко мълчание си отговори сам: — Не, разбира се! Няма нищо лошо! Поне… в повечето случаи. Плацебото е благодат за старите хора. Има и други случаи — тежки форми на рак, безнадеждни сърдечни болести, хора с ужасни недъзи, които все още не разбираме, понякога даже у невръстни деца като теб, Еди! В подобни случаи има ли нещо лошо, ако плацебото успокоява пациента? Виждаш ли нещо лошо в това, Еди?

— Не, сър — каза Еди и се озърна към грамадното петно от шоколадов сладолед, сироп, сметана и натрошено стъкло. Между цялата тази каша пияната вишна се червенееше заплашително като кървава следа сред сцената на някакво ужасно престъпление. От гледката гърдите му отново се свиха.

— Значи сме си лика-прилика! Мислим едно и също! Преди пет години, когато Върнън Мейтланд страдаше от рак на хранопровода — много мъчителна болест — и докторите вече се чудеха какво да му дават срещу болките, аз го посетих в болницата с кутийка обикновени захарни таблетки. Той ми беше много близък приятел, разбираш ли? И рекох: „Върн, това са много специални болкоуспокояващи хапчета, още ги изпробват лабораторно. Докторът не знае, че ти ги давам, тъй че за Бога, внимавай да не ме издадеш. Може и да не подействуват, но мисля, че ще ти помогнат. Взимай не повече от едно на ден и то само ако болката стане непоносима.“ Той ми благодари със сълзи на очи. Със сълзи на очи , Еди! И хапчетата му помогнаха! Да! Бяха от най-обикновена захар, но притъпяваха болките му… защото истинската болка е тук.

Мистър Кийн пак се почука по слепоочието.

— И моето лекарство помага — каза Еди.

— Знам, че помага — отвърна мистър Кийн и се усмихна с противната снизходителност на възрастен. — Облекчава гърдите ти, защото въздействува на главата. ХидрОкс, Еди, е най-обикновена вода с мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

— Не! — възкликна Еди. Гърлото му отново започваше да хъхри.

Мистър Кийн пийна от сиропа, обра с лъжичка разтопения сладолед и педантично избърса устни с носната си кърпичка, докато Еди си пръскаше поредната порция лекарство.

— А сега искам да си вървя — каза момчето.

— Остави ме да довърша.

— Не! Искам да си вървя! Нали си получихте парите, пуснете ме да си вървя!

— Първо ще довърша — изрече мистър Кийн толкова заплашително, че Еди се сгърчи на стола. Понякога възрастните ставаха ужасно гнусни в своята неограничена власт. Ужасно гнусни.

— Част от проблема е там, че твоят доктор Ръс Хандор няма капчица воля. Другата част се крие в твърдото убеждение на майка ти, че си болен. А ти, Еди, попадаш между тия два камъка.

— Не съм луд — едва чуто пошушна Еди.

Столът на мистър Кийн заскрибуца като някакъв чудовищен щурец.

— Какво?

— Казах, че не съм луд! — кресна Еди. И веднага по жалното му лице плъзна гъста руменина.

Мистър Кийн се усмихна. Мисли както си щеш, говореше тази усмивка. Мисли както си щеш, обаче аз знам най-добре.

— Мъча се да обясня само едно, Еди — че не си болен телесно. Дробовете ти нямат астма; тя е в ума ти .

— Искате да кажете, че съм луд.

Мистър Кийн се приведе напред и го огледа внимателно над сплетените си пръсти.

— Не знам — тихо каза той. — Луд ли си?

— Това е лъжа! — изкрещя Еди и сам не повярва, че от крехките му гърди може да излети толкова мощен глас. Мислеше си как би реагирал Бил на толкова поразителни обвинения. Бил щеше да измисли какво да отговори, нищо че пелтечеше. Той умееше да бъде храбър. — Всичко е една голяма лъжа! Аз имам астма, наистина имам !