Стивън Кинг - То

( твоето съзнание… или майка ти )

и ако не се прибереше скоро с лекарствата,

( твърдото убеждение на майка ти, че си болен )

щеше да си има неприятности. Тя щеше да реши, че е скитосвал с Бил, Ричи или „еврейчето“, както наричаше Стан (според нея да се говори така не беше предразсъдък, а доблестна „игра с открити карти“). И докато стоеше на ъгъла, опитвайки отчаяно да внесе малко яснота в обърканите си мисли, Еди знаеше какво би казала, ако можеше да разбере, че отгоре на всичко синът й дружи с негър и с момиче — голямо момиче, с истински цици.

Бавно закрачи към Горната миля и се запита със страх как ли ще изкатери стръмния склон в тая горещина. Жегата беше невероятна — направо яйца да пържиш на тротоара. За пръв път му се прииска ваканцията вече да е свършила, та да си има грижи и занимания с новия клас, с навиците и чудатостите на новия учител.

Към средата на хълма, недалече от мястото, където след двадесет и седем години Бил щеше да открие Силвър, Еди спря и измъкна инхалатора от джоба си. ХидрОкс аерозол , пишеше на етикета. Да се прилага при необходимост.

И в мозъка му прещрака още нещо. Беше едва единайсетгодишно хлапе, имаше жълто около човката (както казваше майка му, когато й хрумнеше да „играе с открити карти“), но дори едно малко момче разбираше отлично, че не може току-тъй да раздаваш истински лекарства и да пишеш на етикета: Да се прилага при необходимост . Ако лекарството беше истинско, някой тъпак за нула време щеше да се вкара в гроба, като вземе да го прилага „при необходимост“ за щяло и нещяло. Сигурно човек можеше да се самоубие и с най-обикновен аспирин, стига само да се постарае.

Той се втренчи в инхалатора, без да усеща колко любопитно го огледа някаква възрастна дама, слизаща към Главната улица с пазарска кошница в ръка. Чувствуваше се предаден от всички. И за миг едва не запокити пластмасовото шишенце в канавката… или още по-добре, помисли той, в канализационната решетка. Ами да! Защо не? Нека То да си го има там долу, в мокрите шахти и тръби. На ти пла-цее-бо, гадняр многолик! Той избухна в безумен смях и беше само на косъм от храбрата постъпка. Но в крайна сметка навикът просто се оказа по-силен. Еди прибра инхалатора в десния джоб на джинсите си и продължи нагоре, почти без да чуе клаксона и тежкото дизелово бучене на минаващия автобус за Баси парк. Още не подозираше колко скоро ще узнае какво е да изпиташ болка — истинска болка.

Когато след двайсет и пет минути излезе от супера на Костело авеню с Пепси в едната ръка и две шоколадчета „Пейдей“ в другата, Еди бе неприятно изненадан да види Хенри Бауърс, Виктор Крис, Садлър Лоса и Патрик Хокстетър коленичили на чакълестата площадка вляво от магазина. За миг помисли, че готвят някаква пакост, после разбра, че броят джобните си пари върху бейзболната фланелка на Виктор. Отстрани се валяха на безредна камара учебниците за лятната занималня.

При други обстоятелства Еди тихичко би хлътнал обратно в супера и би помолил мистър Гедро да го пусне през задната врата, ала този ден не беше като другите. Еди замръзна на място, хванал с една ръка мрежестата врата, върху която бяха залепени реклами на цигари (УИНСТЪН ИМА ВКУС ЧУДЕСЕН, С НЕГО ВСЕКИ ДЕН Е ПЕСЕН; ДВАДЕСЕТ И ЕДИН СОРТА ЧУДЕСЕН ТЮТЮН ЗА ДВАДЕСЕТ ВЕЛИКОЛЕПНИ ЦИГАРИ; усмихнатият пиколо, който подвиква: ТЪРСИ СЕ ФИЛИП МОРИС), а с другата притиснал към гърдите си двете кафяви кесии от магазина и бялата книжна торба с лекарствата.

Виктор Крис го видя и сръчка с лакът Хенри. Хенри надигна глава; Патрик Хокстетър също. Лоса, чиито реотани загряваха по-бавно, продължи да брои центовете още около пет секунди, преди внезапното мълчание да му подскаже, че има нещо нередно.

Хенри се изправи, изтупвайки ситни камъчета от коленете на работния си гащиризон. Бинтованият му нос беше пристегнат с дъсчици и гласът му звучеше глухо като корабна сирена в мъгла.

— Брей, гръм да ме удари! — възкликна той. — Тоя май беше от каменарите. Ей, педал, де ти приятелите? Вътре ли са?

Еди тъпо поклати глава, преди да осъзнае, че допуска още една грешка.

Усмивката на Хенри се разтегна до ушите.

— А, добре. Нямам нищо против да ви пребия един по един. Идвай тук, нещастнико.

Виктор се изправи до Хенри; Патрик Хокстетър стоеше малко по-назад и по лицето му играеше оная унесена мръснишка усмивка, която Еди бе виждал в училище. Лоса все още се чудеше дали да стане.

— Хайде бе, нещастник — продължаваше Хенри. — Ела да ни разкажеш как се хвърлят камъни. Не ти ли е кеф, а?