Стивън Кинг - То

Навярно щеше да загуби съзнание, но в този момент падна върху счупената ръка и новата болка бе остра, ярка, огнена, страховита. Усети как ръбовете на счупената кост застъргаха един в друг. Стисна зъби и от прехапания му език отново бликна кръв. Превъртя се по гръб и видя над себе си Хенри, Виктор, Лоса и Патрик. Изглеждаха невероятно високи, невероятно далечни, като гробари над зейнала яма.

— Хареса ли ти, каменарче? — запита Хенри и гласът му долиташе глухо през облаци от болка. — Хареса ли ти приключението? Хареса ли джабулата?

Патрик Хокстетър се изкиска.

— Баща ти е луд — чу Еди собствения си глас, — и ти също.

Усмивката на Хенри изчезна като заличена от плесница. Той надигна крак за ритник… и в този момент полицейска сирена проряза покоя на жаркото пладне. Хенри замръзна. Виктор и Лоса се озърнаха стреснато.

— Хенри, май ще е по-добре да се пръждосваме — каза Лоса.

— Вие както щете, обаче аз изчезвам — заяви Виктор.

Колко далечни бяха гласовете им! Сякаш се рееха като балоните на клоуна.

Виктор изтича към библиотеката и свърна в парка Маккарън. Хенри постоя още малко, може би с надеждата, че полицейската кола отива по друга задача и ще го остави да си свърши работата. Но сирената наближаваше.

— Голям късмет вадиш, скапаняк — изсъска той.

И двамата с Лоса хукнаха подир Виктор.

Патрик Хокстетър остана последен.

— Ето ти нещо в добавка — прошепна той с глух, дрезгав глас. После шумно подсмръкна и изстреля грамадна зеленикава храчка в потното, кърваво лице на Еди. Пляс . — Не бързай да я ядеш, ако нямаш апетит. — Патрик се ухили гнусно и зловещо. — Остави си малко и за после.

После бавно му обърна гръб и се отдалечи.

Еди опита да избърше храчката със здравата си ръка, но болката избухваше и от най-лекото движение.

Когато тръгваше за аптеката, май не си и сънувал, че ще се озовеш на Костело авеню със строшена ръка и сополите на Патрик Хокстетър по физиономията, нали? Даже не успя да си изпиеш Пепсито. Колко изненади крие животът, а?

Невероятно, но факт — Еди отново се разсмя. Смехът звучеше немощно и счупената ръка отново го заболя, ала въпреки всичко му стана добре. И още нещо: астмата бе изчезнала. Дишаше нормално, поне засега. Добре, че беше така. Инак, както и да се мъчеше, не би успял да докопа инхалатора.

Сирената виеше ли виеше нейде съвсем наблизо. Еди затвори очи и зърна под клепачите си червена мъгла. После червеното се превърна в черно, когато върху лицето му падна нечия сянка. Беше малчуганът с колелото.

— Добре ли си? — запита хлапето.

— Добре ли ти изглеждам? — отвърна Еди.

— Не, изглеждаш ужасно — заяви малчуганът, после завъртя педалите и се отдалечи, пеейки „Ферма в долината“.

Еди се разкикоти. Ето и полицейската кола; чу как изскърцаха спирачките. Смътно се надяваше вътре да е мистър Нел, макар да знаеше, че той не е от автомобилните патрули.

Защо се кикотиш, за Бога?

Не знаеше нито защо се кикоти, нито защо въпреки болката изпитва толкова силно облекчение. Дали защото знаеше, че е жив, че най-лошото е отминало само със счупена ръка и все ще има какво да закърпят докторите? Реши, че е така, но двадесет и седем години по-късно, седнал в Общинската библиотека с чаша джин край едната ръка и инхалатор до другата, щеше да каже, че навярно е имало нещо повече; беше вече достатъчно голям, за да усети това „повече“, ала все още твърде малък, за да го разбере ясно.

Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка , щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля… мисля, че ми даде основа за сравнение — чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпрекиболката.

Еди безсилно извъртя глава надясно и зърна грамадни черни гуми „Файърстоун“, лъскави хромирани джанти и пулсираща синя лампа. После чу гласа на мистър Нел — чисто ирландски, невероятно ирландски, даже не глас на мистър Нел, а по-скоро Глас на Ирландско ченге в интерпретация на Ричи… но може би само му се струваше така, защото гласът идваше отдалече:

— Йесусе мили, туй е момчето на Каспбрак!

После Еди се зарея в пустотата.

И остана в пустотата задълго, с едно единствено изключение.

Краткото прояснение го завари в линейката. Видя отсреща мистър Нел да отпива от кафявото шишенце, държейки в другата си ръка книжка със заглавие „Аз ще те съдя“. Момичето на корицата имаше невероятно грамадни гърди. Еди плъзна очи край мистър Нел и погледна към кабината. Шофьорът се озърна с широка злорада усмивка и кожата на лицето му се белееше от дебел слой мазен грим и талк, а очите му лъщяха като новички монети. Беше Пениуайз.