Стивън Кинг - То

— Мистър Нел — изпъшка Еди.

Мистър Нел надигна глава и се усмихна.

— Как си, мойто момче?

— …шофьорът… шофьорът…

— Да, ей-сегинка ще пристигнем — кимна мистър Нел и му подаде кафявото шишенце. — Смукни си от туй нещичко. Завчас ще се съпикясаш.

Еди отпи нещо с вкус на течен огън. Разкашля се и ръката го заболя. Пак се озърна към кабината. Шофьорът беше най-обикновен човек с късо подстригана коса. От клоуна нямаше и следа.

Отново потъна в нищото.

Много по-късно се озова в спешното отделение и една медицинска сестра бършеше с хладна марля кръвта, мръсотията, храчките и чакъла по лицето му. Малко болеше, но беше чудесно. Чу как майка му бушува отвън и се помъчи да каже на сестрата, че не бива да я пускат тук, но колкото и да се напъваше, от устата му не излезе нито дума.

— … ако умира, трябва да знам! — яростно ревеше майка му. — Чувате ли? Имам право да знам, имам право да го видя! Мога да ви дам под съд, тъй да знаете! Познавам адвокати, много адвокати! Някои от най-добрите ми приятели са адвокати!

— Не се мъчи да говориш — каза сестрата на Еди. Беше млада и той усещаше как гърдите й докосват здравата му ръка. За момент му хрумна безумната мисъл, че това е Бевърли Марш, после нищото пак го погълна.

Когато се свести, майка му наистина беше в стаята и дърдореше като картечница срещу доктор Хандор. Соня Каспбрак беше огромна жена. Краката й, стегнати в ластични медицински чорапи, бяха дебели като дънери, но въпреки тлъстината имаха удивително гладка кожа. По пребледнялото й лице трескаво пламтяха две петна от руж.

— Мамо… — безсилно изпъшка Еди — … добре… добре съм…

— Не си, не си — проплака мисис Каспбрак. Кършеше ръце и Еди чу как скърцат и пукат ставите на пръстите й. Отново взе да се задушава, виждайки в какво състояние е изпаднала, каква болка й е причинил с последната си пакост. Искаше да й каже, че трябва да се отпусне, инак може да я сполети сърдечен удар… ала не можеше. Гърлото му беше пресъхнало. — Не си добре, ти си под заплаха, много сериозна заплаха, но непременно ще се оправиш, обещавам ти, Еди, непременно ще се оправиш, дори ако трябва да доведа всички специалисти от областта, о, Еди… Еди… бедната ти ръчица …

Тя избухна в звучни ридания. Еди видя, че сестрата, която бе избърсала лицето му, я гледа с неприязън.

През цялото време на монолога доктор Хандор пелтечеше тихо:

— Соня… моля те, Соня… Соня…?

Той беше костелив, хилав човечец с тъничък, рядък мустак, който отгоре на всичко не беше подстриган както трябва и от лявата страна стърчеше повече, отколкото от дясната. Изглеждаше нервен. Еди си спомни какво бе казал тази сутрин мистър Кийн и му стана жал за доктор Хандор.

Най-сетне Ръс Хандор събра цялата си воля и избъбри:

— Ако не можеш да се овладееш, ще трябва да излезеш, Соня.

Тя се завъртя и докторът отскочи назад.

— Няма да сторя подобно нещо! Да не си посмял да говориш така! Моят син лежи тук в страшни мъки! Моят син е на смъртно ложе!

И в този миг всички трепнаха от тихия, но ясен глас на Еди.

— Искам да излезеш, мамо. Ако се канят да вършат нещо, от което ще ме заболи, а мисля, че точно това смятат да направят, навън ще ти е по-добре.

Тя се завъртя към него с изумление… и болка. Като видя страдалческото й изражение, гърдите му безмилостно се свиха.

— В никакъв случай няма да изляза — кресна тя. — Какви ужасни думи говориш , Еди! Ти бълнуваш! Ти не разбираш какво казваш, това е единственото обяснение!

— Не знам какво е обяснението и не ме интересува — заяви сестрата. — Знам само, че стоим и нищо не вършим, а трябва час по-скоро да наместим ръката на сина ви.

— Да не би да намеквате… — Гласът на Соня се извиси към тънката, писклива нотка, която звучеше само в най-отчаяни случаи.

— Моля те, Соня — каза доктор Хандор. — Дай да не спорим тук. Нека помогнем на Еди.

Соня се отдръпна, но пламтящият й поглед — стръвният поглед на мечка, чието мече е в опасност — обещаваше на сестрата, че тепърва ще има неприятности. Може би даже съдебен процес. После влагата в очите й загаси пламъците, или поне ги прикри. Тя хвана здравата ръка на Еди и стисна толкова силно, че момчето се смръщи от болка.

— Зле си, но скоро ще оздравееш. Скоро ще оздравееш, обещавам ти.

— Непременно, мамо — изхъхри Еди. — Може ли да ми подадеш инхалатора?

— Разбира се. — Соня Каспбрак победоносно се озърна към сестрата, сякаш току-що бе доказала колко нелепи и престъпни обвинения е трябвало да изтърпи. — Моят син е болен от астма. Много тежка болест, но той се справя чудесно .