Стивън Кинг - То

Вместо отговор мисис Каспбрак само изсумтя ядно (честно казано, тогава просто не успя да измисли подходяща реплика, макар че по-късно й хрумнаха десетки — някои от тях извънредно язвителни), а когато същата вечер мисис Ван Прет доста тревожно я запита по телефона дали ще ходят заедно да играят Бинго както винаги, тя хладно отвърна, че тази вечер предпочита да си отмори нозете у дома.

Е, дано сега мисис Ван Прет да е доволна, мислеше си тя. Дано мисис Ван Прет да е разбрала, че в Дери има и други опасности освен сексуалния маниак, дето убива невръстни дечица. Ето го сина й — на смъртно ложе в Общинската болница, може би вече никога няма да си служи с дясната ръка, ставали са такива неща, или пък, пази Боже, костици от счупеното да стигнат по кръвоносната система до сърцето, да го пронижат и да убият горкото дете, о не, Господ не би позволил да стане така, но тя бе чувала за такива случаи, а това значеше, че Господ може и да позволи. Понякога.

Затова застана на сянка пред широкия болничен портал. Беше уверена, че те ще се появят и я изпълваше хладна решимост да сложи веднъж завинаги край на така наречената им „дружба“ — на тая сбирщина, която води до строшени ръце и свършва на смъртното ложе.

Както бе очаквала, те пристигнаха и мисис Каспбрак с ужас видя, че единият е негър . Не, нямаше нищо против негрите; смяташе, че те имат пълното право да сядат в автобусите където си искат, да влизат във всяка закусвалня и да не се свират на отделни редове в кината, стига да не досаждат на белите

( жени )

хора, ала от друга страна твърдо вярваше в нещо, което наричаше Теория на птиците: косовете летят с косове, а не с червеношийки. Гаргите кацат при гарги; не се мешат със сойки или чучулиги. Всекиму своето, бе нейният девиз и когато видя как Майк Хенлън си кара колелото сред другите, сякаш там му е мястото, гневът и ужасът припламнаха още по-силно, за да укрепят нейното решение. Никога не си ми казвал, че един от „приятелите“ ти е негър , помисли тя укоризнено, сякаш Еди беше наблизо и можеше да я чуе.

Двадесет минути по-късно, докато влизаше в болничната стая, където лежеше синът й с огромен гипс пред гърдите (сърцето й се късаше от гледката), тя си помисли, че бе свършила чудесна работа — отпрати ги за нула време барабар с негрото (не че имаше нещо против негрите). Единствено хлапето на Денброу, дето заекваше толкова отвратително , прояви наглостта да възрази. Непознатата хлапачка, която ги придружаваше, стрелна Соня с дълбоко порочните си зелени очи — трябва да е от бордеите по Долна главна, или от още по-лошо място , реши мисис Каспбрак, — но се оказа достатъчно благоразумна да премълчи. Само да бе гъкнала, Соня щеше да й каже какво мисли за повлеканите, дето хойкат в мъжки компании. За такива момичета си имаше название и тя не желаеше синът й да общува по какъвто и да било начин с особи от тоя сорт.

Другите само пристъпваха от крак на крак и се взираха в земята. Точно това бе очаквала. Когато им каза каквото имаше за казване, те си яхнаха велосипедите и се отдалечиха. Хлапето на Денброу возеше сина на Тозиър върху багажника на някаква грамадно, ужасно нестабилно колело и потресената мисис Каспбрак се запита колко ли пъти нейният Еди е предприемал подобно безумие с риск за ръцете, краката, врата и живота си.

Направих го заради теб, Еди , помисли тя, докато влизаше в болницата с гордо вдигната глава. Знам, че отначало може да се обидиш малко; това е нормално. Но родителите разбират по-добре кое е полезно за децата им; Бог е създал родителите най-вече за да упътват, да възпитават… и да закрилят. След първоначалната обида той щеше да я разбере. И ако сега я изпълваше дълбоко облекчение, то бе заради Еди, естествено, а не заради самата нея. Облекчението е нещо съвсем нормално, когато спасяваш детето си от лоша компания.

Ала облекчението бе помрачено от нова тревога, когато мисис Каспбрак видя лицето на сина си. Противно на нейните очаквания, Еди не спеше. Вместо тежкия наркотичен сън, от който щеше да се пробуди объркан, затъпял и психологически уязвим, тя срещна будни, проницателни очи, нямащи нищо общо с познатия боязлив, неуверен взор. Също като Бен Ханском (макар че Соня не знаеше това), Еди беше от ония момчета, които стрелват с бърз поглед лицето на възрастния, сякаш за да предугадят какви емоции назряват там, и още по-бързо извръщат глава настрани. Но сега той я гледаше втренчено ( сигурно е от лекарствата , каза си тя, да, точно така; ще трябва да питам доктор Хандор какви лекарства му дават ) и не Еди, а тя изпита желанието да извърне очи. Сякаш ме е очаквал , помисли мисис Каспбрак и тази мисъл би трябвало да я зарадва — момче, което очаква майка си, навярно е сред най-прекрасните Божии създания…