Стивън Кинг - То

Тя се втренчи насреща му, слисана и ужасена. Сълзи бликнаха от очите й и се застичаха надолу, прорязвайки поточета в сухата пудра по бузите.

— Значи така говориш с майка си вече — проплака тя. — Може би твоите „приятели“ разговарят така с родителите си. Сигурно от тях си се научил.

Със сълзите се чувствуваше в безопасност. Когато започнеше да плаче, Еди също се разплакваше. Подло оръжие, би казал някой, но нима има добри и лоши оръжия, когато защитаваш детето си? Соня мислеше, че не.

Просълзена, тя надигна глава и се почувствува едновременно печална, ограбена, измамена… и сигурна. Еди нямаше да устои пред подобен потоп от сълзи и скръб. Студеният, преценяващ поглед щеше да изчезне. Може би щеше да се позадъха малко, и както винаги това щеше да бъде знак, че борбата е свършила, че е постигнала още една победа… заради него, разбира се. Винаги заради него.

Бе толкова поразена, когато откри на лицето му същото изражение — всъщност то даже се бе засилило — че гласът й секна насред риданията. Под това изражение имаше скръб, ала и тя беше ужасяваща, защото изглеждаше като скръб на възрастен , а от самата мисъл, че Еди може да порасне, паниката винаги почваше да пърха в главата й като подплашена птица. Точно така се чувствуваше в редките случаи, когато си задаваше въпроса какво ли я чака, ако Еди не пожелае да учи в местния Бизнесколеж, или Мейнския университет в Ороно, или колежа „Хюсън“ в Бангор, та да се прибира у дома всяка вечер, какво ли ще стане, ако си намери момиче, ако се влюби, ако поиска да се ожени. Къде е моето място сред всичко това? — крещеше стреснатата птица, когато я налягаха тия странни, едва ли не кошмарни мисли. Къде ще е моетомясто в подобен живот? Аз те обичам, Еди! Аз те обичам! Грижа се за теб и те обичам! Ти не умееш да готвиш, да переш, да си сменяш чаршафите. И не ти трябва! Аз умея всичко това вместо теб! Умея, защото те обичам!

Той сякаш прочете мислите й.

— Обичам те, мамо. Но обичам и приятелите си. Мисля… мисля, че сама се караш да плачеш.

— Еди, толкова болка ми причиняваш — прошепна тя и нови сълзи размиха, удвоиха, утроиха бледото му лице в очите й.

За разлика от предишните, тия сълзи не бяха нарочно търсени. Тя беше храбра по своему — бе преживяла смъртта на съпруга си без да рухне, бе си намерила работа по времето на депресията, когато наоколо бродеха тълпи безработни, бе отгледала сина си, бе се сражавала за него, когато се налагаше. Това бяха първите искрени, непритворни сълзи, които проронваше от години насам — може би откакто петгодишният Еди се разболя от бронхит и тя беше сигурна, че детето й ще умре на страдалческото ложе — пламнало от треска, кашлящо, останало без дъх. Сега плачеше заради това ужасяващо възрастно и някак чуждо изражение на лицето му. Боеше се за него , но в известна степен се боеше и от него , от невидимия ореол, който го обгръщаше… и сякаш изискваше нещо от нея.

— Не ме карай да избирам между теб и приятелите си, мамо — каза Еди. Гласът му беше неравен, напрегнат, но все пак уверен. — Не е честно.

— Те са лоши приятели, Еди! — неистово викна тя. — Знам го, усещам го с цялото си сърце, те не ти носят нищо освен болка и скръб!

И най-ужасното бе, че наистина го усещаше; някаква част от съзнанието й бе доловила това в очите на Бил Денброу, докато хлапето стоеше пред нея с ръце в джобовете и рижата му коса пламтеше под лятното слънце. Погледът му бе тъй сериозен, тъй странен и далечен… като сегашния поглед на Еди.

И не се ли рееше около него същият ореол, който сега обгръщаше Еди? Същият, само че още по-силен? Да, така й се струваше.

— Мамо…

Соня стана толкова рязко, че едва не прекатури стола.

— Ще дойда довечера — каза тя. — Шокът, нещастието, болката… оттам идват всичките тия приказки. Знам го. Ти… ти… — Тя се запъна и сред хаоса на обърканите мисли откри първоначалния си текст. — Ти преживя ужасно премеждие, но ще се оправиш . И ще разбереш, че съм права, Еди. Те са лоши приятели. Не са от нашата черга. Не са за теб. Обмисли всичко и се запитай дали мама някога ти е давала лош съвет. Обмисли всичко и… и…

Аз бягам! — помисли тя, разтърсвана от болнаво, мъчително отчаяние. Бягам от собствения си син. О, Господи, моля Те, не позволявай това да се случи!

— Мамо.

За миг тя бе готова да побегне, защото сега той я плашеше, о да, вече не беше само нейният Еди; усещаше в него и другите, неговите „приятели“, ала имаше още нещо — нещо повече даже от тях и Соня се боеше, че то може внезапно да изникне пред нея. Неизвестната сила сякаш се вкопчваше в него също като треската по онова страшно и далечно време, когато беше на пет годинки и едва не умря от бронхит.