Стивън Кинг - То

— Да — каза той. — Голям ден беше.

— Вдру-хху-угиден в-вечерта м-моите хора отиват на ки-ки-кино — каза Бил. — З-за но-о-овите ф-филми. Т-тогава ще ги на-а-правим. Сръ-сръ-сръ…

— Сребърните топчета — довърши Ричи.

— Мислех, че…

— Така ще е по-добре — каза Бен. — Все още мисля, че можем да отлеем куршуми, обаче само с мислене работа не се върши. Ако бяхме възрастни…

— О, да, ако бяхме възрастни, светът щеше да е розов — прекъсна го Бевърли. — Възрастните могат да изработят каквото си искат, нали? Възрастните могат да правят каквото си искат и все излиза правилно. — Тя се изсмя сипкаво и нервно. — Бил иска аз да стрелям срещу То. Представяш ли си, Еди? Сега ще ми викаш Бевърли Поразяващата ръка.

— Не знам за какво говориш — каза Еди, но мислеше, че разбира, или поне отчасти си изяснява нещата.

Бен обясни. Ще стопят един от сребърните долари и ще направят две сребърни топчета, горе-долу колкото сачми от лагер. После, ако на Нийбълт стрийт 29 наистина живее върколак, Бевърли ще му вкара в черепа сребърно топче с прашката на Бил. Сбогом на върколака. А ако е вярна идеята за едно същество с много лица — сбогом на То.

По лицето на Еди навярно се бе изписало странно изражение, защото Ричи се разсмя и кимна.

— Знам как се чувствуваш, мой човек. Когато Бил взе да ми дрънка, че ще е по-добре да вземем прашката вместо пищова на татко му, реших, че вече му хлопа и последната здрава дъска. Обаче днес следобед… — Той се разкашля. Без малко да добави: „след като майка ти ни духна под опашките“ , но подобен израз бе явно неуместен. — Днес следобед отскочихме до сметището. Бил си носеше прашката. Гледай. — Ричи измъкна от задния си джоб сплескана консервна кутия, която някога бе съдържала ананасов компот. В средата зееше назъбен отвор с диаметър около пет сантиметра. — Бевърли го направи с камък от двайсет крачки. Повече ми мяза на дупка от куршум 38-ми калибър. Мърсини де Устацио бе убеден. А когато Мърсини де Устацио е убеден, значи вярва безпределно .

— Да дупчиш консерви е едно — каза Бевърли. — Ако е нещо друго… нещо живо… Би трябвало Бил да го стори. Наистина.

— Н-не — възрази Бил. — Вси-ххи-ички о-опитахме. Н-нали видя к-к-какво стана?

— Какво стана? — запита Еди.

Бил обясни бавно и колебливо, а Бевърли гледаше през прозореца и хапеше побелелите си устни. Сама не можеше да си обясни защо, но изпитваше нещо повече от страх — дълбоко се притесняваше от онова, което бе станало днес. Тази вечер, докато идваха към болницата, тя отново се впусна в яростен спор, като се мъчеше да им внуши, че все пак трябва да опитат сребърните куршуми… не защото бе по-убедена от Бил и Ричи, че куршумите ще помогнат в опасния миг, а защото — ако нещо се случеше в онази къща — оръжието щеше да бъде в ръцете

( на Бил )

на някой друг.

Но фактите си оставаха факти. И шестимата бяха изпробвали с прашката по десет изстрела срещу консервни кутии, подредени на двадесет метра разстояние. Ричи улучи само една мишена (а и то беше страничен удар), Бен две, Бил четири, Майк пет.

Бевърли стреляше почти небрежно, сякаш изобщо без да се цели, но порази девет от десетте кутии право в средата. Десетата се катурна, когато камъкът я чукна по ръба.

— Обаче о-ххот-начало т-трябва да приготвим бъ-бъ-боеприпасите.

— Вдругиден значи? — кимна Еди. — Дотогава трябва да ме изпишат.

Майка му щеше да протестира… но не прекалено. Не и след днешния следобед.

— Боли ли те ръката? — запита Бевърли. Беше с розова рокля (не роклята от съня; но може би наистина бе дошла със зелена рокля днес, когато мама ги пропъди), върху която бе апликирала пъстри цветчета. По краката й се обтягаше копринен или найлонов клин; с него изглеждаше като възрастна дама и същевременно приличаше на съвсем малко момиченце, навлякло дрехите на майка си. Лицето й беше спокойно и мечтателно. Еди си помисли: Бас държа, че точно така изглежда, когато спи .

— Не много — каза той.

Побъбриха малко под съпровода на далечните гръмотевици. Еди не ги попита какво е станало при предишното им идване в болницата и никой не спомена за това. Ричи извади йо-йо, раздвижи го нагоре-надолу по конеца и пак го прибра.

Разговорът се влачеше мудно и в една от паузите тихо щракане накара Еди да вдигне глава. Бил държеше нещо и Еди усети как за миг сърцето му тревожно подскочи. За част от секундата бе помислил, че е нож. Но после Стан включи лампата, сенките се разбягаха и Еди видя, че Бил е извадил обикновена химикалка. Под електрическите лъчи всички отново изглеждаха естествени, реални , просто приятели — и нищо повече.