Стивън Кинг - То

Тя навива ръкава си нагоре и всички виждат върху най-заоблената част на ръката голям назъбен белег. Сякаш нажежен кръгъл предмет с размерите на хаванска пура е бил притиснат върху кожата. Белегът е леко хлътнал и Майк Хенлън изтръпва от гледката. Досега само е подозирал за тази част от историята, както и за нежеланата интимна беседа на Еди с мистър Кийн, но никога не е чувал разказ за нея.

— За едно беше прав, Ричи — казва Бевърли. — Оная прашка беше същински убиец. Ужасно ме плашеше, но в същото време някак си я обичах.

Ричи избухва в смях и я плесва по гърба.

— По дяволите, ами че аз още тогава го знаех, фусто глупава.

— Наистина ли?

— Да, наистина — казва той. — Личеше ти по очите, Беви.

— Разбирате ли, прашката приличаше на играчка, но беше истинска . С нея можех да пробивам консервни кутии.

— А през онзи ден си пробила и нещо друго — подхвърля Бен.

Тя кимва.

— По Патрик ли си…

— Не, Боже мой, не! — възкликва Бевърли. — Беше другото… чакайте. — Тя смачква цигарата, отпива малко водка и полага усилия да се овладее. Най-сетне успява. Или може би… не. Но усеща, че тази вечер няма да се успокои докрай. — Бях излязла да карам летни кънки, обаче паднах и си ожулих коляното. Тогава реших да потренирам в Пущинака. Първо отскочих до къщичката да видя дали не сте там. Нямаше ви. Къщичката беше празна и все тъй миришеше на пушек. Помните ли колко дълго не можахме да проветрим?

Другите се усмихват и кимат.

— Всъщност така и не успяхме да проветрим докрай, нали? — обажда се Бен.

— Тогава потеглих към бунището — казва Бевърли, — защото там бяхме провели… квалификациите, сигурно тъй бихте ги нарекли, и знаех, че ще намеря по какво да стрелям. Може би даже по плъхове. — Тя млъква за малко. По челото й са избили ситни капчици пот. Най-сетне продължава: — Право да си кажа, точно това исках. Да стрелям по жива мишена. Не по чайка — знаех, че не мога да убия чайка — а по плъх… Исках да разбера дали ще мога… За щастие идвах от Канзас стрийт, а не откъм Олд кейп, защото край железопътния насип теренът е открит. Ония щяха да ме видят и Бог знае какво щеше да се случи.

— К-кои щяха да те ви-ххи-идят?

— Ония — казва Бевърли. — Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и Патрик Хокстетър. Те бяха на бунището и…

За всеобщо изумление тя изведнъж почва да се киска като малко момиченце и по бузите й плъзват пурпурни петна. Кикоти се до сълзи.

— Дявол да го вземе, какво става, Бев? — пита Ричи. — Кажи майтапа, та да се посмеем и ние.

— О, голям майтап беше — казва тя. — Голям майтап, обаче сигурно щяха да ме убият, ако знаеха, че съм ги видяла.

— Сега си спомням! — провиква се Бен и също започва да се смее. — Спомням си как ни разказа!

През безумния кикот Бевърли едва изговаря:

— Бяха без гащи и си палеха пръдните.

Всички млъкват като ударени от гръм, сетне дружен смях оглася библиотеката.

Докато мисли с какви думи да им разкаже за смъртта на Патрик Хокстетър, Бевърли най-напред се сеща, че приближаването до градското сметище откъм Канзас стрийт беше като навлизане в някакъв своеобразен астероиден пояс. От Канзас стрийт до сметището минаваше утъпкан черен път (всъщност продължение на една от градските улици; даже си имаше название — Олд лайм стрийт), единственият истински път през Пущинака, по който минаваха боклукчийските камиони. Бевърли мина съвсем близо до Олд лайм стрийт, но не тръгна по нея — както всички други от Клуба, бе станала още по-предпазлива след злополуката на Еди. Особено когато беше сама.

Провираше се през буйните храсталаци, заобикаляше червеникавите мазни листа на отровния бръшлян, усещаше откъм сметището дъх на пушек и гнило, чуваше крясъците на чайките. От време на време през пробивите в листака отляво се мяркаше Олд лайм стрийт.

Другите я гледат и чакат. Тя посяга към пакета цигари и открива, че е празен. Ричи безмълвно й подхвърля от своите.

Тя запалва цигарата, оглежда приятелите си и казва:

— Докато вървях към сметището от страната на Канзас стрийт, имах чувството, че навлизам

в някакъв нелеп астероиден пояс. Боклукоиден пояс. Отначало нямаше нищо освен храсталаци, впили корени в гъбестата почва, сетне се мярваше първият боклукоид — може би ръждива кутия от сос за спагети „Принц“ или празно шише, из което гъмжат буболечки, привлечени към сладките лепкави остатъци от безалкохолно питие или брезов сок. Мяркаха се слънчеви отблясъци по парче станиол, закачено за някой клон. Ето вехта пружина от легло (можеш да я видиш, а можеш и да се препънеш в нея, ако не внимаваш), ето стар оглозган кокал, захвърлен от някое куче.