Стивън Кинг - То

Има и още нещо в подкрепа на тази идея , мисли Бил, но засега си го спомня съвсем смътно. Заедно с Ричи и Бевърли бяха отскочили до гаража на братя Тракър — беше в началото на август и летните занимания, които толкова дълго ги спасяваха от Хенри, скоро щяха да свършат — и не бе ли дошъл тогава при тях Виктор Крис? Не беше ли много изплашен? Да, точно така. Тогава събитията вече стремглаво препускаха към края и днес Бил си мисли, че всяко хлапе в Дери го усещаше — но най-вече Неудачниците и бандата на Хенри. Ала това беше по-късно.

— О, да, съвършено си прав — глухо изрича Бевърли. — Патрик Хокстетър беше луд. В училище нито едно момиче не искаше да седи до него. Седиш си, решаваш задача по математика или пишеш съчинение, и изведнъж усещаш ръката му… лека като перце, но гореща и потна. Месеста . — Тя преглъща и всички чуват как гърлото й тихо прещраква. Гледат я замислено и сериозно. — Усещаш я върху бедрото или върху гърдите си. Не че имахме кой знае какви гърди по онова време. Но Патрик май не беше много придирчив. Усещаш този… този допир, отскачаш от него, после се обръщаш и ето го Патрик — хили се насреща ти с дебели, провиснали устни. Имаше кутия за моливи…

— Пълна с мухи — внезапно се обажда Ричи. — Точно така. Трепеше ги с оная зелена линийка и после ги събираше в кутията. Още помня каква беше — червена с бяло пластмасово капаче, което се плъзгаше по жлебове.

Еди кима.

— Отскачаш, а той се хили и понякога отваря кутията, за да видиш мъртвите мухи — продължава Бевърли. — И най-лошото… най-ужасното… беше оная негова безмълвна усмивка. Мисис Дъглас знаеше. Грета Бауи разнасяше клюки за Патрик, Сали Мюлер също дрънкаше от време на време. Но… мисля, че мисис Дъглас се боеше от него.

Бен е килнал стола назад и кръстосва ръце зад тила си. Бевърли още не може да повярва, че е толкова строен.

— Права си, няма съмнение — казва той.

— Кха-а-кво стана с не-не-него, Бевърли? — пита Бил.

Тя отново преглъща, опитвайки да се пребори с кошмарната мощ на видяното през онзи далечен ден, когато навлезе в Пущинака с преметнати през рамо летни кънки и с пареща болка в жестоко ожуленото коляно след неотдавнашното си падане на Сейнт Криспин лейн — още една от малките улички, които свършваха внезапно там, където теренът рязко се спускаше (спуска се и до днес) към Пущинака. Спомня си (о, тия спомени, когато идват, те са тъй ясни и могъщи), че беше с джинсови шорти — прекалено къси, трябва да се признае, едва й закриваха гащичките. През онази година — по-точно през последните шест месеца — бе започнала все по-ясно да усеща как тялото й се закръгля в нови, женствени очертания. Разбира се, една от причините за това повишено внимание бе огледалото, но не само то; главното бе, че напоследък баща й изглеждаше по-нервен, по-склонен да раздава плесници и даже юмруци. Бе станал неспокоен като звяр в клетка и когато общуваше с него, тя изпитваше растяща тревога и неувереност. Между тях сякаш тегнеше някакъв мирис — мирис, който изчезваше, когато беше самичка в апартамента; мирис, който никога не бе изниквал помежду им — до онова лято. А когато мама не беше у дома, ставаше още по-лошо. Ако наистина имаше мирис, то навярно баща й също усещаше, защото в разгара на жегите Бевърли взе да го вижда все по-рядко — отчасти заради летните състезания по боулинг, отчасти защото помагаше на Джо Тамърли да си поправи колата… но днес тя подозира, че е било отчасти и заради онзи мирис, който създаваха помежду си, не искаха да го създават, но нямаха сили да го спрат, както човек не може да спре потта през юли.

В главата й отново нахлува видение — стотици, хиляди птици кацат по покривите на къщите, по телефонните жици, по телевизионните антени.

— И отровен бръшлян — изрича тя.

— К-к-какво? — пита Бил.

— Нещо, свързано с отровен бръшлян — бавно повтаря тя, обърната към него. — Само че нямаше отровен бръшлян. Просто така се чувствувах . Майк…?

— Не се напрягай — казва Майк. — Ще си спомниш. Разкажи ни каквото можеш, Бев.

Спомням си сините шорти, иска да каже тя, колко бяха избелели, колко ми стягаха около бедрата и дупето. В единия джоб имах половин пакет „Лъки Страйк“, в другия беше прашката…

— Помниш ли прашката? — пита тя Ричи и всички задружно кимват. — Бил ми я даде. Не исках, но после… той… — Тя се усмихва печално към Бил. — На Шеф Бил просто не можеше да се откаже, това е. Затова я носех през онзи ден и затова бях излязла сама. За тренировки. Все още не вярвах, че ще имам куража да стрелям, когато настане време. Само че… още същия ден прибягнах към прашката. Нямах изход. Убих едно от тях… една частица от То. Беше ужасно. Дори и днес ми е трудно да мисля за това. А друго от тях успя да се добере до мен. Вижте.