Стивън Кинг - То

Самото бунище не беше чак толкова неприятно — Бевърли даже го смяташе за интересно в много отношения. Грозното (и някак зловещото) беше, че то умееше да се разширява. Да създава този боклукоиден пояс.

Вече наближаваше; дърветата — предимно ели — ставаха по-високи, а храстите оредяваха. Чайките крещяха и пискаха с остри, свадливи гласове. Из въздуха плъзваше тежкият мирис на изгоряло.

Отдясно се появи ръждив хладилник „Амана“, килнат в подножието на висок смърч. Бевърли хвърли поглед към него и през главата й мина смътен спомен как в трети клас един полицай беше дошъл да разкаже на децата колко опасни могат да бъдат изхвърлените хладилници. Някое хлапе може да се вмъкне вътре на игра — например по време на криеница — и да умре от задушаване. Макар че кому ли би хрумнало да се пъха в някакъв скапан стар…

Тя подскочи уплашено, защото съвсем наблизо се раздаде крясък, последван от смях. По устните й плъзна усмивка. Ето къде били. Излезли са от къщичката заради мириса на пушек и са дошли насам. Навярно замерят шишетата с камъни или просто търсят нещо интересно сред боклука.

Бевърли ускори крачка, почти забравила ожуленото си коляно. Сега жадуваше да ги види, да види него , с когото толкова си приличаха по рижавата коса, да види дали ще й се усмихне с оная негова вглъбена и някак странно обаятелна усмивка. Знаеше, че е прекалено малка, за да обича момче, на тази възраст й се полагаха само „детински увлечения“, но въпреки всичко обичаше Бил. И докато крачеше забързано натам, летните кънки тежко се полюшваха на рамото, а прашката в джоба меко отмерваше ритъма върху лявото й бедро.

Само миг преди да се сблъска с тях, Бевърли осъзна, че това не са нейните приятели, а бандата на Бауърс.

Беше излязла от прикритието на храстите и виждаше как на седемдесет метра отпред се извисява стръмният край на бунището — искряща лавина от боклуци, струпани по склона на някогашната кариера. Отляво стърчеше булдозерът на Манди Фейзио. По-наблизо, право срещу нея, имаше хаотична групичка стари коли. В края на всеки месец ги пресоваха и железата потегляха към металургичния завод в Портланд, но сега се бяха събрали десетина-петнайсет очукани таратайки — някои подпрени върху голите си джанти, други прекатурени на една страна, а две лежаха проснати по гръб като мъртви кучета. Стояха в две редици и Бевърли крачеше по боклучавия проход между тях като невеста от някакво нелепо пънкарско бъдеще, размишлявайки небрежно дали ще може да строши с прашката някое предно стъкло. Единият джоб на сините й джинси беше пълен със сачми от лагери — боеприпаси за тренировката.

Смехът и гласовете долитаха от края на сметището вляво, зад разнебитените коли. Бевърли заобиколи последния автомобил — Студебейкър с откъсната предница. Приветственият вик застина на устните й. Вдигнатата за поздрав ръка не се отпусна, а сякаш посърна.

Първата й мисъл бе пълна с потресаващ срам: Боже мой, защо всички са голи?

В следващия миг тя с ужас разбра кои са. Застина пред Студебейкъра, приковавайки към земята късата си сянка с подметките на гуменките. В този миг беше напълно открита; ако някой от четиримата наклякали в кръг се бе озърнал, непременно щеше да я види — стройно, дългокрако момиченце с преметнати през рамо летни кънки, с кръв по ожуленото коляно, с пламнали бузи и зяпнала от смайване уста.

Преди да се хвърли зад Студебейкъра, тя забеляза, че всъщност не са съвсем голи; бяха по ризи, а джинсите и долните гащи бяха само смъкнати над обувките им, сякаш се канеха за двете нули (в потресението мисълта на Бевърли автоматично прибегна до благоприличния израз, който бе научила още като дете), само че кой е чувал четири момчета да ходят едновременно до двете нули?

Щом се укри, първата й мисъл бе да побегне — и то час по-скоро. Сърцето й блъскаше с всичка сила, мускулите й натягаха от адреналин. Озърна се и забеляза онова, на което не бе обърнала внимание докато идваше насам, убедена, че гласовете са на нейните приятели. Отляво разбитите коли стояха съвсем нарядко — не врата до врата, както щеше да е след седмица, малко преди пресата да ги превърне в груби буци от лъскав метал. Преди да се озове тук, неколкократно бе минавала през открито пространство; ако опиташе да отстъпи, пак щеше да се изложи на погледите им и този път можеше да я видят.

А освен това я изпълваше някакво срамно любопитство: какво толкова можеха да вършат?

Боязливо надникна иззад Студебейкъра.