Стивън Кинг - То

— Какъв е тоя лайнарски купувач? — запита Хенри, вече не само сърдит, но и разтревожен.

— Това е работа — търпеливо обясни Бълвоча. — Припечелвам пари .

Хенри изсумтя презрително и Бевърли пак се осмели да надникне иззад колата. Виктор и Бълвоча закопчаваха коланите си. Хенри и Патрик продължаваха да клечат със смъкнати гащи. Запалката блестеше между пръстите на Хенри.

— Обаче тебе не те е шубе, нали? — запита Хенри.

— Хич даже — каза Патрик.

— Не си ли зает с царевица или някаква друга путкинска работа?

— Хич даже — повтори Патрик.

— Ами… — неуверено рече Бълвоча, — довиждане, Хенри.

— Добре де — отвърна Хенри и плю край грубите селски обувки на Бълвоча.

Вик и Бълвоча поеха към двете редици смачкани коли… към Студебейкъра, зад който се криеше Бевърли. Отначало тя нямаше сили да стори друго, освен да се свие, вцепенена като изплашен заек. После тихо пристъпи наляво от Студебейкъра и се вмъкна в процепа между него и някакъв очукан Форд без врати. За момент спря там и се озърна, чувайки наближаващите им стъпки. Устата й бе пресъхнала като памук, по гърба й се стичаха парещи струйки пот; част от съзнанието й тъпо се питаше как ли ще изглежда в гипс като Еди с подписите на всички Неудачници. После се хвърли в кабината на Форда. Сгуши се долу, като се мъчеше да потъне в мръсното килимче на пода. Вътре беше непоносимо горещо и тегнеше толкова плътен мирис на прах, прогнила тапицерия и миши изпражнения, че само с отчаяни усилия се удържа да не кихне. Чу как Бълвоча и Виктор минаха съвсем наблизо, увлечени в тих разговор. Стъпките им бавно затихнаха.

Бевърли тихичко кихна в шепи, после още веднъж и още веднъж.

Навярно вече можеше внимателно да се оттегли. Най-добрият маршрут беше покрай волана, после през задната седалка и навън. Мислеше, че ще може да го направи, но засега бе останала без кураж след потресението от риска да бъде разкрита. В кабината на Форда се чувствуваше по-сигурна. А може би подир Виктор и Бълвоча скоро щяха да си тръгнат и другите двама. Тогава щеше да се върне при къщичката. Вече нямаше настроение за тренировки.

А освен това й се пишкаше.

Хайде де, помисли тя. Хайде, по-скоро се махайте, побързайте, МОЛЯ ВИ!

След малко чу Патрик да крещи едновременно от смях и болка.

— Два метра! — изрева Хенри. — Мама му стара, същинска бензинова лампа! Бога ми!

Настана тишина. По гърба й се стичаше пот. Слънцето я напичаше изотзад през напуканото стъкло на Форда. Болезнената тежест в мехура й се засилваше.

Хенри ревна толкова гръмко, че Бевърли, която бе взела да задрямва въпреки неудобната поза, едва не изпищя.

— Дявол да те вземе , Хокстетър! Опърли ми задника! Какво правиш с тая запалка?

— Три метра — изкиска се Патрик (самият му глас накара Бевърли да изтръпне от погнуса, като че бе видяла червей в салатата си). — Три метра и нито сантиметър по-малко, Хенри. Яркосин. Три метра и нито сантиметър по-малко. Бога ми!

— Дай ми я — изръмжа Хенри.

Хайде бе, простаци, хайде, вървете, махайте се!

След малко Патрик заговори отново с глух, едва доловим глас. Ако в жаркия следобед бе полъхнал и най-слаб ветрец, Бевърли навярно нямаше да чуе нищо.

— Дай да ти покажа нещо — каза Патрик.

— Какво? — запита Хенри.

— Нещо. — Патрик помълча. — Хубаво е.

— Какво? — повтори Хенри.

После настана тишина.

Не искам да гледам, не искам да виждам какво правят сега, освен това може да ме забележат, даже сигурно ще ме забележат, защото за днес вече си изчерпа всичкия късмет, момиченце. Тъй че кротувай тук и недей да надничаш…

Но любопитството беше по-силно от здравия разум. В това мълчание имаше нещо странно и малко зловещо. Тя надигна глава сантиметър по сантиметър, докато успя да надникне през прашното напукано стъкло на Форда. Нямаше опасност да я забележат; двете момчета бяха изцяло погълнати от онова, което вършеше Патрик. Бевърли не разбираше какво вижда, но знаеше, че е мръсно… пък и какво друго да очаква от Патрик, който беше толкова смахнат.

Патрик бе пъхнал едната си ръка между бедрата на Хенри, а другата — между своите. С едната ръка леко галеше онова на Хенри; с другата търкаше своето. Всъщност не го търкаше — някак го… изстискваше , изтегляше го, после го пускаше да отскочи назад.

Ама какво прави? — слисано се запита Бевърли.

Не знаеше със сигурност, но това я плашеше. Не помнеше да е изпитвала такъв страх откакто кръвта бликна през канала на мивката и опръска цялата баня. От дъното на душата й някакъв стреснат глас крещеше, че ако разберат какво е видяла, двамата не само ще я смажат от бой, а сигурно ще я убият.