Стивън Кинг - То

Оставаше само Патрик.

Бевърли търпеливо зачака, но нищо не се случи. Минаха пет безкрайни минути. Вече трябваше да се изпишка на всяка цена. Щеше да издържи още не повече от две-три минути. А най-много я тревожеше това, че не знаеше със сигурност къде е Патрик.

Тя отново надникна през стъклото и го видя да седи на същото място. Хенри си беше забравил запалката. Патрик бе прибрал учебниците в брезентова торба и я бе преметнал през врата си като първолак, но гащите му още висяха около глезените. Играеше си със запалката. Щракваше колелцето и отвътре бликваше пламъче, почти невидимо в яркия летен ден. После затваряше капачето и подхващаше отново. Беше като хипнотизиран. Устните му се подуваха и от ъгълчето им слизаше към брадата алена вадичка. Той сякаш не обръщаше внимание на това и Бевърли пак изтръпна от погнуса. Патрик наистина беше луд; никога през живота си не бе искала толкова отчаяно да избяга от някого.

С бавни, извънредно предпазливи движения, тя отстъпи назад и се промъкна под изкривения волан. Стъпи на земята и пропълзя зад Форда. После бързо побягна натам, откъдето бе дошла. Когато навлезе сред боровете зад старите коли, тя се озърна през рамо. Не видя никого. Сметището дремеше на припек. Тя с облекчение усети как напрежението отпуска железните си обръчи около гърдите и стомаха й, оставяйки само непоносимото желание да се изпишка.

Изтича още малко по пътеката и скочи в храстите отдясно. Преди вейките да се затворят зад гърба й, тя вече бе смъкнала шортите. С бърз поглед се увери, че наоколо няма отровен бръшлян, после клекна, като се придържаше за жилавото стъбло на някакъв храст.

Докато вдигаше шортите си, Бевърли чу как по пътеката откъм бунището се задават стъпки. През храстите видя само част от джинси и избеляла ученическа риза. Беше Патрик. Тя се приведе, очаквайки той да отмине към Канзас стрийт. Сега беше много по-спокойна. Имаше добро укритие, не й се пишкаше, а Патрик се бе зареял в своя смахнат вътрешен мир. Щеше да го изчака малко, после щеше да се върне към къщичката.

Но Патрик не отмина. Спря на пътеката почти точно срещу нея и се вторачи в ръждивия хладилник.

Бевърли можеше да го наблюдава през една естествена пролука в храстите, почти без риск да бъде открита. След като се бе облекчила, тя откри, че отново я обзема любопитство — а дори и да я видеше Патрик, беше уверена, че лесно ще му избяга. Макар и не чак толкова дебел колкото Бен, той беше отпуснат. За всеки случай Бевърли измъкна прашката и прехвърли десетина стоманени топчета в джобчето на избелялата си блуза. Луд или не, дори Патрик Хокстетър набързо щеше да загуби всякакви мераци след една сачма по коляното.

Сега тя си спомняше за хладилника. Из сметището се валяха сума ти стари хладилници, но изведнъж й хрумна, че не е виждала друг такъв — Манди Фейзио обезопасяваше всички останали като изтръгваше с клещи бравите им или направо смъкваше вратичките.

Патрик започна да тананика и да се люшка напред-назад пред вехтия ръждив хладилник. По гърба на Бевърли плъзнаха нови тръпки. Той напомняше някакъв тип от филм на ужасите, който се мъчи да призове мъртвец от гроба.

Какво си е наумил?

Но ако знаеше какво си е наумил и какво ще се случи, когато Патрик привърши тайния си ритуал и отвори ръждивата врата на изхвърления хладилник… ако знаеше всичко това, тя щеше да побегне с всичка сила още сега.

Никой — дори и Майк Хенлън — нямаше ни най-малка представа колко луд беше в действителност Патрик Хокстетър. Той беше дванайсетгодишен и баща му търгуваше с бои. Майка му беше ревностна католичка и щеше да умре от рак на гърдата през 1962, четири години след като Патрик бе погълнат от от мрачното създание, обитаващо подземията на Дери. Макар че според тестовете за интелигентност се нареждаше в долната граница на нормалното, Патрик вече бе повтарял два класа — първи и трети. Тази година ходеше на лятно училище, за да не остане в пети. Учителите го смятаха за немарлив (неколцина от тях бяха записвали това мнение в шестте оскъдни реда на бележника, отделени за БЕЛЕЖКИ НА УЧИТЕЛЯ) и някак заплашителен (това не записваха — чувството бе толкова смътно и разлято, че не можеше да се изрази в шестдесет, камо ли в шест реда). Ако беше роден десет години по-късно, училищният психолог би могъл да го насочи към детски психиатър, който на свой ред навярно би осъзнал (или не би осъзнал; Патрик беше далеч по-хитър, отколкото подсказваха мизерните резултати от тестовете) какви ужасяващи бездни се крият зад кръглото бледо лице.