Стивън Кинг - То

А миналата година (по онова време нито Майк Хенлън, нито някой от другите би се учудил, ако можеше да узнае, че е било точно в деня, когато загина Джордж Денброу) Патрик откри ръждивия хладилник „Амана“ — един от най-едрите боклукоиди в пояса около сметището.

Също като Бев, той бе чувал предупрежденията, че тия захвърлени машинарии били много опасни и че всяка година еди колко си милиона тъпи хлапетии пукясвали вътре. Патрик дълго стоя тъпо загледан в хладилника, опипвайки разсеяно слабините си през джоба. Възбудата се завръщаше, по-силна от всеки друг път, ако не се брои онзи единствен случай, когато видя сметката на Ейвъри. Възбудата се завръщаше, защото сред ледената, изпепелена пустош на своето съзнание Патрик Хокстетър бе срещнал идея.

Една седмица по-късно семейство Люс, което живееше три къщи по-долу от дома на Хокстетър, откри изчезването на домашния любимец Боби. Дни наред децата дириха котето си из околните храсталаци. Даже събраха пари за обява в „Дери нюз“. Но обявата не помогна. А и да бяха видели през онзи ден как Патрик мъкне кашона, по-прегърбен от друг път във вмирисаното на нафталин зимно яке (почти веднага след наводнението през есента на 1957 година бе налетял свиреп студ), нямаше да помислят нищо лошо за това.

Около седмица преди Деня на благодарността изчезна малкият кокер-шпаньол на семейство Енгстрьом, живеещо на другата улица, почти точно зад къщата на Хокстетър. През следващите седем-осем месеца доста семейства се лишиха от кучета и котки — естествено, всички бяха попаднали в ръцете на Патрик заедно с още десетина безпородни твари, бродещи из Дяволския декар.

Той затваряше жертвите една по една в ръждивия хладилник край сметището. При всяко донасяне на нова животинка сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а просълзените му очи пламтяха от възбуда — очакваше да открие, че Манди Фейзио е разбил бравата или пантите с големия си чук. Но Манди нито веднъж не се приближи до хладилника. Може би изобщо не подозираше за него, а може би го отпъждаше волята на Патрик… или някаква друга сила.

Кокерът на Енгстрьом издържа най-дълго. Въпреки лютия студ, той все още бе жив при третото от ежедневните посещения на Патрик, макар да бе загубил цялата си предишна игривост (отначало палето буйно размахваше опашка и лижеше ръцете му, докато Патрик го вадеше от кашона и отваряше вратата на хладилника). На втория ден проклетото псе едва не избяга. Патрик трябваше да го гони чак до сметището, преди да се вкопчи с плонж в задния му крак. Палето ухапа врага с острите си зъбки. Патрик не се разсърди. Въпреки раните, той отмъкна кокера до хладилника и го пъхна вътре. Докато вършеше това, пенисът му се бе втвърдил. Често ставаше така.

На третия ден кучето пак опита да избяга, но се движеше прекалено бавно. Патрик го натъпка обратно, затръшна вратата на хладилника и я подпря с гръб. Чуваше как отвътре палето драска с нокти. „Добро кученце — каза Патрик Хокстетър. Беше премрежил очи и дишаше ускорено. — Браво, добро кученце.“ На четвъртия ден кучето само извъртя очи към открехнатата врата, през която надничаше лицето на Патрик. Ребрата му подскачаха бързо и немощно. Когато се върна на следващия ден, Патрик завари кокера мъртъв, с корица замръзнала пяна по муцуната. Пяната приличаше на кокосов сладолед и Патрик дълго се смя, докато мъкнеше вкочаненото тяло от хладилника към храстите.

Със затоплянето на времето потокът от жертви (в редките случаи, когато се замисляше за тях, Патрик ги наричаше „опитни животни“) започна да оредява. Въпреки своите съмнения в реалността, той беше надарен с добре развит инстинкт за самосъхранение и превъзходна интуиция. Подозираше, че го подозират. Не знаеше от кого да се пази. От мистър Енгстрьом? Може би. Веднъж през пролетта мистър Енгстрьом срещна Патрик в магазина и го изгледа замислено. Патрик беше дошъл за хляб, а мистър Енгстрьом си купуваше цигари. Мисис Джоузефс? Може би. Тя често седеше край прозореца с далекоглед в ръка и според мисис Хокстетър „си вреше носа навсякъде“. Мистър Жакюбоа, който беше наслагал върху колата си лепенки на Дружеството за защита на животните? Мистър Нел? Някой друг? Патрик не знаеше, но интуицията му подсказваше, че го подозират, а той никога не спореше с интуицията. Трябваше да се ограничи с няколко бродещи животинки, хванати сред порутените кръчми на Дяволския декар, като подбираше само ония които изглеждаха измършавели и болни.

Ала откри, че хладилникът край сметището е придобил удивителна власт над него. Започна да го рисува, когато му ставаше скучно в час. Понякога го сънуваше и в сънищата му хладилникът беше висок над двадесет метра — белоснежна гробница, величествен заскрежен храм под хладните лунни лъчи. В тия видения титаничната врата се открехваше и той съзираше вътре огромни втренчени очи. Събуждаше се облян в студена пот, но нямаше сили да се откаже докрай от радостите на хладилника.