Стивън Кинг - То

Днес най-сетне бе открил кой го подозира. Бауърс. Фактът, че Хенри Бауърс държи в ръцете си тайната на смъртоносния хладилник, тласна Патрик толкова близо до паниката, колкото изобщо можеше да я изпита. Тоест, не твърде близо, но все пак това чувство — не страх в истинския смисъл на думата, а по-скоро душевен смут — му се струваше досадно и потискащо. Хенри знаеше. Знаеше, че понякога Патрик нарушава правилата.

Последната му жертва беше един гълъб, намерен преди два дни на Джаксън стрийт. Гълъбът беше блъснат от кола и не можеше да лети. Патрик изтича да вземе кашона от гаража и пъхна птицата вътре. Гълъбът го накълва по ръката, оставяйки плитки кървави дупчици. Патрик не му се сърдеше. Когато след ден надникна в хладилника, гълъбът бе умрял, но Патрик не изхвърли трупа. Сега, след заплахата на Хенри, той реши час по-скоро да се отърве от мъртвата птица. Може би даже щеше да донесе кофа и парцал, за да измие хладилника. Не миришеше особено приятно. Ако Хенри го издадеше, мистър Нел беше способен да провери и да заподозре, че вътре е умряло някакво животно — или дори няколко животни.

Ако той каже, помисли Патрик, докато стоеше сред боровете и се взираше в ръждясалия хладилник, аз пък ще кажа кой счупи ръката на Еди Каспбрак. Разбира се, полицията отдавна знаеше, обаче нямаха доказателства, защото и четиримата заявиха, че цял ден са играли у Хенри, а смахнатият Бъч Бауърс потвърди. Ама издаде ли ме, и аз ще го издам. Танто за танто.

Е, това нямаше значение. Сега трябваше най-напред да се отърве от птицата. Щеше да остави хладилника отворен, а после щеше да се върне с кофа и парцал. Добре.

Патрик отвори вратата на хладилника, за да срещне собствената си смърт.

Отначало той бе само озадачен, неспособен да осъзнае какво вижда. Гледката му се стори съвършено безсмислена. Липсваше й контекст. Патрик просто стоеше, килнал глава настрани, и гледаше с разширени очи.

От гълъба не бе останало нищо освен гол скелет върху купчинка парцалива перушина. По костите нямаше и късче плът. А наоколо — по вътрешните стени на хладилника, под камерата, под решетестите лавици — провисваха десетки предмети с цвят на плът, напомнящи дебели макарони. Патрик видя, че те потрепват като разлюляни от вятъра. Само че нямаше никакъв вятър. Той се навъси.

Внезапно един от странните макарони разпери ципести криле. Още преди Патрик да осъзнае факта, предметът прекоси разстоянието от хладилника до лявата му ръка. Раздаде се мляскащ звук. За миг Патрик усети парване. Топлината изчезна и ръката му пак си беше както преди… но кожата на бледата макаронена гадина отначало порозовя, сетне с потресаваща бързина придоби пурпурен цвят.

Макар че Патрик не се боеше от нищо в общоприетия смисъл на думата (трудно е да се боиш от неща, които не са „истински“), имаше поне една твар, която го изпълваше със страх и ненавист. На седемгодишна възраст в един топъл августовски ден бе излязъл от езерото Брюстър с четири-пет пиявици, полепнали по корема и краката му. Докато баща му ги отлепваше, Патрик пресипна от рев.

В пристъп на гибелно вдъхновение той осъзна, че това са някакви невиждани летящи пиявици. Бяха нахлули в неговия хладилник.

Патрик нададе писък и заудря гадината. Ужасната твар се бе издула почти колкото топка за тенис. При третия удар се пръсна с отвратително хрущене. Кръвта — собствената му кръв — го опръска от китката до лакътя, но безоката пихтиеста глава не помръдна. Донякъде напомняше птича глава, завършваща с нещо като човка, само че не плоска или заострена; беше издължена и тъпа като хоботчето на комар. И този хобот потъваше в ръката на Патрик.

Продължавайки да пищи, той стисна с пръсти сплесканото създание и го дръпна. Хоботчето се изтръгна с лекота, последвано от рядко фонтанче кръв и някаква жълтеникавобяла течност, подобна на гной. Върху ръката на Патрик остана безболезнена дупка с размерите на монета от десет цента.

А гадината в пръстите му, макар и разкъсана, продължаваше да се гърчи, да мърда, да търси.

Патрик я захвърли, обърна се… и докато посягаше с треперещи пръсти към ръждивата дръжка на хладилника, отвътре се посипаха нови твари. Накацаха по ръцете, по китките, по шията. Една се лепна на челото му. Когато надигна ръка да я откъсне, Патрик видя, че още четири треперят ситно-ситно върху китката му, розовеят, почервеняват.

Не усещаше болка… но усещаше някакво ужасяващо изцеждане . Крещейки, подскачайки, блъскайки по врата и главата си с облепени от пиявици ръце, Патрик Хокстетър бръщолевеше мислено: Не са истински, всичко е само лош сън, не бой се, не са истински, нищо не е истинско…