Стивън Кинг - То

— Ти си прогонила приятелите ми.

Думите прозвучаха уверено и твърдо, без капчица колебание. Соня трепна почти като уличена в нещо лошо; първата мисъл в главата й беше подчертано виновна — Откъде знае? Той не можеда знае! — и тя веднага изпита гняв към себе си (и към него) заради това чувство. Усмихна се.

— Как сме днес, Еди?

Това беше верният отговор. Някой — някой тъп санитар, или може би дори вчерашната некадърна и свадлива сестра — беше разнесъл клюката. Някой.

— Как сме? — повтори тя, след като не получи отговор. Мислеше, че може да не е чул. Никога не бе чела в медицинските книги за слухови увреждания при счупване на ръка, но предполагаше, че е възможно. Всичко беше възможно.

Еди продължаваше да мълчи.

Тя прекрачи в стаята, ненавиждайки колебливото, едва ли не страхливо чувство в душата си. Не можеше да го приеме, защото никога не бе изпитвала колебание, а още по-малко страх пред Еди. Изпитваше и гняв, ала той беше едва доловим, неоформен. Какво право имаше това дете да й внушава подобни чувства след всичко, което бе сторила за него, след всичките й саможертви?

— Говорих с доктор Хандор и той ме увери, че скоро ще оздравееш — рязко изрече Соня, сядайки до леглото на дървения стол с висока облегалка. — Разбира се, още при първите признаци на нещо нередно ще потърсим специалист от Портланд. От Бостън , ако се наложи.

Тя се усмихна като благосклонна владетелка. Еди не отвърна на усмивката. И продължаваше да мълчи.

— Еди, чуваш ли ме?

— Ти си прогонила приятелите ми — повтори той.

Нямаше смисъл да крие.

— Да — отговори тя и млъкна.

Мълчеше и го гледаше. Нека не си мисли, че само той знае тая игра.

Но сетне се случи нещо странно, даже ужасно. Очите на Еди сякаш… сякаш растяха. Сивите точици в тях се раздвижиха като прииждащи буреносни облаци. Изведнъж тя осъзна, че това не е „каприз“, „прищявка“ или нещо подобно. Еди беше изпаднал в ярост… и Соня внезапно изтръпна от страх, защото долавяше, че в стаята има нещо повече от нейния син. Наведе очи, несръчно отвори чантата си и затършува за книжна кърпичка.

— Да, прогоних ги — каза тя и откри, че гласът й все още е силен и твърд… стига да не гледа към момчето. — Пострадал си тежко, Еди. В момента не ти трябват никакви посетители освен мама, а ония изобщо не ти трябват. Ако не бяха те, сега щеше да гледаш телевизия у дома, или да си строиш състезателна кола от сандъци в гаража.

Мечтата на Еди беше да построи кола от сандъци и да се състезава с нея в Бангор. Ако спечелеше там, щяха да го наградят с пътуване до Акрон, щата Охайо, за Националното сандъчено надбягване. Соня охотно му разрешаваше това, стига да беше уверена, че построяването на колата (от касетки за портокали и колела от бебешки колички) ще си остане мечта и нищо повече. В никакъв случай не би му позволила да рискува живота си върху толкова опасна машинария — нито в Дери, нито в Бангор, а още по-малко в Акрон, което би означавало (както бе узнала от Еди) детето да лети със самолет, а после да предприеме самоубийствено спускане по някакъв баир със сандък без спирачки. Но както обичаше да казва нейната майка, мълчанието е злато (впрочем, майка й често повтаряше и друго: „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“, но както повечето хора, Соня проявяваше удивителна селективност в подбора на поговорките).

— Те не са ми счупили ръката — изрече Еди със същия безиразен глас. — Казах го снощи на доктор Хандор, казах и тази сутрин на мистър Нел. Хенри Бауърс ми счупи ръката. С него имаше и други момчета, но Хенри го направи. Ако бях с приятели, това никога нямаше да се случи. Стана така, защото бях сам.

Соня си спомни забележката на мисис Ван Прет, че за детето е по-безопасно да има приятели, и яростта се завърна като свиреп тигър. Тя рязко вирна глава.

— Това няма никакво значение и ти отлично го знаеш! Какво си мислиш, Еди? Майка ти да не е вчерашна? Това ли си мислиш? Много добре знам защо Бауърс ти е счупил ръката. Онзи тъп ирландец намина и при мен. Ръката ти е счупена защото твоите „приятели“ са се закачали с онова голямо момче. Мислиш ли, че щеше да стане нещо подобно, ако ме беше послушал и се пазеше от тях?

— Не… мисля, че можеше да стане нещо много по-лошо — каза Еди.

— Еди, ти не говориш сериозно.

— Сериозно говоря — каза Еди и тя усети как силата се събира на вълни около него, излъчва се от него . — Бил и другите ми приятели ще се върнат, мамо. Знам това. И когато се върнат, ти няма да ги спреш. Няма да им кажеш нито дума. Те са мои приятели и ти няма да ми ги отнемеш само защото се боиш, че ще останеш сама.