Стивън Кинг - То

— Здравейте, мистър Ханском — каза Рики Лий и сложи на бара книжна салфетка, докато Бен сядаше отпред.

Гласът на Рики Лий звучеше малко изненадано и имаше защо. Досега не бе виждал Ханском да стъпва в „Колелото“ през седмицата. Всеки петък привечер човекът идваше да поръча по две бири, а в събота вечер изпиваше читири или пет; винаги питаше как са трите момчета на Рики Лий; преди да си тръгне, винаги оставяше под халбата пет долара бакшиш. Според Рики Лий, в класацията на клиентите той стоеше далеч над останалите, както заради професионалните разговори, така и заради личното уважение. Десетте долара седмично (плюс петдесетачката, оставяна под халбата на всяка Коледа през последните пет години) бяха хубаво нещо, но компанията на този човек струваше много повече. Свястната компания винаги е рядкост, а в затрито градче като Хемингфорд Хоум, където се чуват само евтини сплетни, тя става по-рядка и от кокоши зъби.

Макар че Ханском беше родом от Нова Англия, а висшето си образование бе завършил в Калифорния, в характера му имаше и солиден примес от тексаска екстравагантност. Рики Лий разчиташе на вечерните му посещения в петък и събота, защото отминалите години го бяха научили, че може да разчита на тях. Независимо дали мистър Ханском строеше небостъргач в Ню Йорк (където наистина бе построил три от най-нашумелите сгради), нова художествена галерия в Редондо Бийч или делова сграда в Солт Лейк Сити, щом дойдеше петък вечер, някъде между осем и девет и половина вратата откъм паркинга се отваряше и той влизаше с широка крачка, сякаш живееше не по-далеч от другия край на градчето и бе решил да намине, защото по телевизията няма нищо интересно. Имаше собствен реактивен самолет „Лиърджет“ и писта във фермата си в Джънкинс.

Преди две години бе заминал за Лондон — първо да проектира, а после да ръководи строежа на новата сграда на Би-Би-Си, около която и до днес продължаваха горещите спорове в британския печат („Гардиън“: „Може би най-красивата сграда, построена в Лондон през последните двадесет години“; „Мирър“: „Най-грозното нещо, което съм виждал, ако не се брои лицето на тъща ми след посещение на кръчмата“). Когато мистър Ханском се захвана с тая работа, Рики Лий си помисли: Е, есе някога ще го видя пак. А може и просто да ни забрави. И наистина, след като Бен Ханском замина за Англия петъчната вечер дойде и отмина без той да се появи, макар че Рики Лий неволно се сепваше при всяко отваряне на вратата между осем и девет и половина. Е, все някога ще го видя пак. Може би. Това „все някога“ се оказа следващата вечер. Вратата се отвори в девет и четвърт и Ханском влезе, облечен както винаги с джинси, тениска и войнишки ботуши, сякаш бе отскочил дотук най-много от другия край на градчето. А когато Рики Лий се провикна с едва прикрита радост: „Хей, мистър Ханском! Божичко! Какво правите тук?“, мистър Ханском го изгледа с лека изненада, като че беше съвършено нормално да се намира именно тук. И това не бе единичен случай; през двете години на активното си участие в строежа на Би-Би-Си той не пропусна нито една съботна вечер. Излитал от Лондон с „Конкорд“ в 11 часа преди обед, разказа той веднъж на изумения Рики Лий, и пристигал на летище „Кенеди“ в Ню Йорк същата сутрин в 10:15 — четиридесет и пет минути преди да е напуснал Лондон, поне според часовника („Божичко, това е като пътуване във времето, нали?“ — възкликна развълнувано Рики Лий). Там го чакала лимузина, с която потеглял за летище Титърборо в Ню Джърси, това пътуване в съботното утро обикновено траело не повече от час. Изобщо не било проблем да седне в кабината на личния си самолет още преди пладне, а към два и половина вече кацал в Джънкинс. Побързаш ли както трябва, денят сякаш се разтегля до безкрайност, сподели той с Рики. След пристигането лягал да подремне час-два, после беседвал по половин час с управителя на фермата и секретаря си. Вечерял, а след това отскачал до „Червеното колело“ за около час и половина. Винаги идваше сам, винаги сядаше пред бара и винаги си тръгваше както бе дошъл, макар че Бог е свидетел, че в този район на Небраска имаше сума ти жени, които с радост биха го изчукали додето му хвръкнат чорапите. След завръщането си във фермата лягал да навакса шест часа сън, после поемал по обратния път. Рики още не бе срещал клиент, който да не се смае щом чуе тая история. Може да е с обратна резба, рече му веднъж някаква жена. За миг Рики Лий я огледа, отбелязвайки мислено стилната прическа, фината кройка на дрехите, върху чиито хастари несъмнено бяха пришити етикетчета на известни моделиери, диамантените клипсове, изражението на очите, и разбра, че тя идва от далечните източни щати, сигурно от Ню Йорк, че е пристигнала тук на кратко посещение при роднина или може би при съученичка и с нетърпение чака кога ще дойде времето да потегли обратно. Не, отговори той, мистър Ханском не е женчо. Тя извади от чантичката си пакет „Лорал“, пъхна цигара между лъскавите си червени устни и изчака Рики да каже: Мисля, че той е най-безбожно самотния мъж, който съм срещал през живота си. Но не би си позволил да говори подобни неща пред онази нюйоркчанка, която го гледаше тъй, сякаш бе срещнала някакво непознато забавно животинче. Тази вечер мистър Ханском изглеждаше малко блед и разсеян.