Стивън Кинг - То

— Стив, това е неле…

Но Стив вече бе тряснал слушалката. Рич затвори телефона. Едва бе извърнал глава, отново се раздаде звън и нямаше нужда да вдига слушалката, за да разбере, че пак в Стив, вече съвсем побеснял. В момента беше безсмислено да разговарят; само щяха да се изпокарат окончателно. Той щракна копчето от дясната страна на телефона и звънът секна изведнъж.

Качи се на горния етаж, измъкна от гардероба два куфара и почти без да подбира ги натъпка с дрехи — джинси, ризи, бельо, чорапи. Едва по-късно щеше да му хрумне, че е взел само онова, което би облякъл като дете. Свали куфарите на долния етаж.

На стената в кабинета му висеше голяма черно-бяла пейзажна фотография. Рич я завъртя на скритите панти и зад нея се разкри вградена каса. Той отвори вратичката и избута настрани документите — нотариалният акт за къщата, сгушен уютно между застраховките против земетресение и пожар, осемдесет декара гори в Айдахо, купчинка акции. Купуваше акциите наслуки — щом видеше Рич, борсовият посредник се хващаше за главата, — но цената им твърдо се покачваше от година на година. Понякога се изненадваше от мисълта, че е почти — не съвсем, но почти — богаташ. Благодарение единствено на рокендрола… и на Гласовете, разбира се.

Къща, декари, акции, застрахователна полица и дори копие от завещанието му. Здравите нишки, които те свързват с утьпканите пътеки на живота, помисли той.

Изведнъж го обзе нелепото желание да щракне запалката и да изпепели всички тия идиотски документи с всичките им идиотски изрази: „Поради което“, „известява се на всички заинтересовани лица“ или „Приносителят на настоящото удостоверение е упълномощен“. И като нищо можеше да го стори. Внезапно документите в касата му бяха загубили всякакъв смисъл.

Едва сега го връхлетя истинско чувство на ужас и в това чувство нямаше нищо свръхестествено. Просто бе осъзнал колко е лесно да си съсипеш живота. Тъкмо лекотата бе най-страшна. Стига само да домъкнеш вентилатора пред всичко, за което си се трепал толкова години, после включваш шибаната машина. Лесна работа. Изгаряш хартиите или просто ги оставяш да хвърчат накъдето им падне, а след това си плюеш на петите.

И все пак тези документи бяха само далечни роднини на парите. Истината беше зад тях, в дъното на касата. Пари в брой. Четири хилядарки в банкноти по десет, двайсет я петдесет долара.

Сега, докато вадеше парите и ги тъпчеше по джобовете на джинсите си, той се запита дали е постъпвал съзнателно, когато е оставял банкнотите в дъното на касата — веднъж петдесет долара, следващия месец сто и двайсет, а след още месец може би само десет. Неприкосновен запас. Пари за бягство.

— Страшно е, братче — промърмори той, почти без да усеща, че говори на глас.

Тъпо гледаше през панорамния прозорец към плажа. Сега пясъкът беше пуст, нямаше ги нито момчетата със сърфовете, нито младоженците (ако наистина бяха младоженци).

Ах, да, докторе… сега всичко си спомням. Помниш ли Станли Юрис например? Ха на бас, че го помня… Помниш ли, за всичко викахме „ха на бас“ и си мислехме, че е много шик. А големите хлапета му викаха Станли Урината. „Хей, Урина! Хей, шибан христопродавец! Накъде така бе? Да се чукаш със сбърканите си приятелчета, а?“

Той затръшна вратата на касата и върна фотографията на място. Откога не се бе сещал за Станли Юрис? От пет години? Десет? Двайсет? През пролетта на 1960 година бе напуснал Дери заедно с родителите си… и колко бързо бяха избледнели в паметта му лицата на приятелите от тайфата, тая жалка групичка неудачници с тайната им къщичка в Пущинака — странно име за място с толкова гъста и сочна растителност. Представяха си, че са изследователи в джунглата или морски пехотинци, които строят аеродрум на тихоокеански атол и отблъскват атаките на японците, представяха си, че са строители на язовири, каубои, астронавти на необитаема планета, но както и да го наричаха, истината беше една — криеха се. Криеха се от големите момчета. Криеха се от Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и останалите. Каква тайфа неудачници бяха само — Стан Юрис с големия му еврейски нос; Бил Денброу, който заекваше толкова зле, че направо можеше да те побърка и умееше да изрече ясно само „Хйй-йо, Силвър!“ ; Бевърли Марш с вечните синини и скритите цигари в навитите ръкави на блузата; Бен Ханском, който беше толкова дебел, че приличаше на Моби Дик, и Ричи Тозиър с дебелите очила, отличните оценки, вечните майтапи и физиономията, която сякаш сама молеше някой да я смаже и да оформи нови, вълнуващи очертания. Имаше ли подходяща дума за всички тях? О, да. Винаги бе имало. Le mot juste 1 1 Le mot juste (фр.) — подходящата дума — Б.пр. . В техния случай le mot juste беше слабаци…