Стивън Кинг - То

Как се завръщаха спомените, как само се завръщаха… и сега той стоеше сред кабинета си, разтреперан безпомощно като бездомно псе под гръмотевична буря, трепереше защото си спомняше не само за момчетата, с които бе играл в детството си. Само на косъм под слоевете забрава тръпнеха други неща — неща, за които не бе мислил от години.

Кървави неща.

Къщата на Нийбълт стрийт и крясъкът на Бил: Ти у-уби брат ми, га-га-гадино!

Помнеше ли? Съвсем малко, но и това му стигаше, за да поиска да забрави всичко — ха на бас, че му стига.

Мирис на боклук, на лайна и на още нещо. Нещо по-лошо и от боклука, и от лайната. Вонята на звяра, вонята на То, там долу в мрака под Дери, където се разнася безконечният тътен на машини. Спомняше си Джорд…

Но тук вече не издържа и хукна към банята, като пътьом прекатури креслото и едва не се стовари върху него. Добра се… в последната секунда. Като някакъв щур брейкаджия се плъзна на колене по гладките плочки към тоалетната чиния, сграбчи ръба и направо си избълва червата. А дори и след това спазмите не спряха; изведнъж Джордж Денброу се появи пред очите му толкова ясно, сякаш го бе видял вчера — Джорджи, от когото започна всичко, Джорджи, който загина през есента на 1957. Бяха го убили веднага след наводнението, едната му ръка беше изтръгната от рамото, а Рич бе заровил всичко това дълбоко в паметта си. Но понякога спомените се завръщат, о, да, завръщат се и още как, понякога се завръщат.

Спазмите стихната и Рич слепешком посегна към кранчето. Водата изрева. Ранната му вечеря, избълвана на горещи буци, се плъзна дискретно надолу по тръбата.

Към каналите.

Към глухия тътен, вонята и мрака на каналите.

Той затвори капака, отпусна чело върху него и се разплака. Плачеше за пръв път след смъртта на майка си през 1975 година. Без да мисли какво прави, той подложи шепи под очите си, контактните лещи се плъзнаха навън и заблестяха в дланите му.

Четиридесет минути по-късно, усещайки се някак странно оголен и пречистен, той метна куфарите в багажника на колата и я изкара на заден ход от гаража. Притъмняваше. Огледа къщата с новите насаждения около нея, огледа плажа, огледа водата, която бе придобила блед изумруден оттенък, прорязан от тясната пътека с цвета на старо злато. И в ума му се прокрадна твърдото убеждение, че вече никога няма да види всичко това, че от този миг се превръща в жив труп.

— Прибирам се у дома — прошепна Рич Тозиър. — Прибирам се у дома и Господ да ми е на помощ, прибирам се у дома.

Превключи на скорост и потегли, усещайки отново колко лесно е било да хлътне в неподозирана пукнатина сред онова, което бе смятал за стабилен и сигурен живот — колко лесно е било да се озове откъм тъмната страна, да литне от синевата към мрака.

От синевата към мрака, да, така беше. А там можеше да го дебне… кой знае какво.

Ако привечер на 28 май 1985 година някой бе решил да потърси човека, когото списание „Тайм“ нарече „може би най-перспективния млад архитект в Америка“ (статията „Непримиримите младоци и икономията на енергия в градоустройството“ — „Тайм“ от 15 октомври 1984 г.), би трябвало да прекоси западната граница на Омаха по междущатска магистрала 80. Сетне би трябвало да отбие към Суедхолм и по шосе 81 да слезе до центъра на градчето (не че в центъра има кой знае какво за гледане). След това да се прехвърли на шосе 92 близо до закусвалнята „Бъки готви начаса“ (специалитет на заведението — пържено пиле) и щом излезе от града, да завие надясно по шосе 63, което се е изопнало като конец през изоставеното градче Гатлин, докато накрая се озове в Хемингфорд Хоум. В сравнение с Хемингфорд Хоум центърът на Суедхолм е същински Ню Йорк; деловият квартал се състои от осем сгради — пет от едната страна и три от другата. Там е бръснарницата „Елегантна подстрижка“ (на прозореца вече от петнайсет години виси пожълтяла табелка с криви ръкописни букви: КОЙ Е „ХИПИ“ — ДА СА СТРИЖИ ДРУГАДЕ), до нея са смесеното магазинче и киното, където прожектират овехтели филми. Останалите сгради са: клон на „Жилищно-кредитна банка на Небраска“, бензиностанция, дрогерия и „Национални доставки на земеделски сечива“ — единственото що-годе печелившо заведение в градчето.

А в края на главната улица, избутана като парий малко настрани от останалите сгради, досами безкрайната равна пустош, стои неизбежната крайпътна кръчма — „Червеното колело“. Ако в онази вечер човек бе успял да стигне дотам, щеше да види насред осеяния с дупки паркинг старичък открит Шевролет от 1968 година с две дълги антени отзад. Вместо цифри на предния номер пишеше просто: КАДИ НА БЕН. Въпросният Бен беше влязъл в заведението и тъкмо крачеше към бара — строен, загорял от слънцето, облечен с карирана платнена риза, избелели джинси и протрити войнишки ботуши. Край ъгълчетата на очите му имаше мрежа от фини бръчици, но иначе лицето му беше съвършено гладко. Изглеждаше с десетина години по-млад от истинската си възраст — трийсет и осем години.