Стивън Кинг - То

— Какво има, Рич? — запита Стив.

Последните проучвания на общественото мнение показваха, че са изплували на върха през канибалските боричкания между УКВ-радиостанциите в Лос Анджелис и оттогава — слава Богу поне за това — Стив беше в отлично настроение.

— Май ще съжаляваш, че си ме питал — каза Рич. — Смятам да си плюя на петите.

— Смяташ да… — гласът на Стив изведнъж стана сериозен. — Нещо не те разбирам, Рич.

— Вдигам чукалата. Отивам си.

— Какво значи „отивам си“? Графикът е пред мен и според него утре си в ефир от два до шест следобед, както винаги. Даже е записано, че в четири имаш интервю с Кларънс Клемънс. Нали го знаеш, Рич? Помниш ли „Ела да духаш, мой човек“?

— Клемънс може да разговаря и с Майк O’Хара.

— Кларънс не иска да разговаря с Майк, Рич. Не иска да разговаря с Боби Ръсел. Не иска да разговаря с мен. Кларънс е върл поклонник на Буфорд Кисдрайвъл и Уайът, пощальончето-главорез. Той иска да разговаря с теб, драги. И нямам никакъв интерес да ми се разбеснее из студиото разочарован сто и двайсет килограмов саксофонист, който някога без малко щеше да стане професионален футболен играч.

— Не помня някога да се е разбеснявал — каза Рич. — За Кларънс Клемънс говорим, не за Кит Мун.

Настана мълчание. Рич търпеливо изчака.

— Ама ти сериозно ли ги разправяш тия? — запита най-сетне Стив. Гласът му звучеше жално. — Нали ме разбираш, ако не е умряла майка ти или ако не са ти открили тумор в мозъка, на това му се вика кофти номер.

— Трябва да замина, Стив.

— Майка ти ли е болна? Да не би, пази Боже, да е починала?

— Тя почина преди десет години.

— Мозъчен тумор ли имаш?

— Нямам даже киста на задника.

— Не е смешно, Рич.

— Не е.

— Прецакваш ме жестоко и това не ми харесва.

— И на мене не ми харесва, но трябва да замина.

— Къде? Кога? Какво има? Отговори ми, Рич!

— Обади ми се един човек. Познавах го някога. Далече оттук. Беше станало нещо. Дадох дума. Всички дадохме дума да се върнем, ако нещото се случи отново. И мисля, че се е случило.

— За какво нещо говориш, Рич?

— По-добре да не казвам.

Ще ме сметнеш за луд, ако ти кажа истината че не помня…

— Кога си дал тая прословута дума?

— Отдавна. През лятото на 1958 година.

Отново последва дълго мълчание. Очевидно Стив Ковал се мъчеше да разбере дали Рич Тозиър „Плочата“, наричан още Буфор Кисдрайвъл, пощальончето-убиец Уайът и пр., и пр., си прави майтап с него или чисто и просто се е побъркал.

— Тогава си бил още хлапе — глухо изрече Стив.

— Бях на единадесет години. Карах дванадесетата.

Ново дълго мълчание. Рич изчака търпеливо.

— Добре — каза Стив. — Ще изместя дежурствата… Майк ще поеме твоята смяна. Сигурно ще мога да хвана за няколко дни Чък Фостър, стига да открия в кое китайско ресторантче кисне напоследък. Ще го направя, защото двамата с теб сме заедно от самото начало. Но никога няма да забравя, че ме заряза така, Рич.

— Стига де — каза Рич, но главоболието му ставаше все по-мъчително. Знаеше какво прави. Стив трябваше да бъде наясно, че това не е просто каприз. — Трябват ми няколко дни отпуск и толкоз. А ти се държиш така, сякаш съм се издрискал върху Хартата за правата на радио журналиста.

— За какво ти е отпуск? Да идеш на среща с някогашния си детски скаутски отряд в Кенефтаун, Северна Дакота, или Пичиръб Сити, Западна Вирджиния?

— Кенефтаун май беше в Арканзас, братче — изтътна като в бъчва мощният Глас на Буфорд Кисдрайвъл, но Стив изобщо не му обърна внимание.

— Защото на единайсет години си дал обещание? Единайсетгодишните хлапета не дават сериозни обещания, за Бога! Не е там работата, Рич, и ти много добре го знаеш. Не сме нито застрахователна компания, нито адвокатска кантора. Може да не сме кой знае какво, но сме в шоу-бизнеса и ти го знаеш, по дяволите. Ако се беше обадил преди седмица, сега нямаше да държа с едната ръка слушалката, а с другата да посягам за хапчетата. Знаеш, че си ме хванал за топките, затова поне не ме прави на идиот?

Стив вече крещеше и Рич затвори очи. Никога няма да забравя, бе казал Стив и навярно наистина нямаше да забрави. Но освен това бе казал, че хлапетата не дават сериозни обещания, когато са на единайсет години и дълбоко грешеше. Рич не помнеше какво е обещал — може би не искаше да си спомни, — но беше напълно сериозно.

— Стив, трябва да замина.

— Да. Аз пък ти казах, че ще се справя някак. Тъй че не се безпокой. Заминавай, дезертьор гаден.