Стивън Кинг - То

Под лъскавия хромиран кран плъзна капка вода. Наедря. Забременя, би могло да се каже. Проблесна. Падна. Пльок.

Той бе натопил показалец в собствената си кръв и бе изписал върху сините плочки над ваната една-единствена дума, съставена от две грамадни криви букви. От втората буква на тази дума тръгваше лъкатушна кървава черта, оставена от показалеца докато ръката му е падала във ваната, където плаваше сега. Пати помисли, че Станли навярно е оставил този белег — последното му докосване до света — вече губейки съзнание. Надписът сякаш крещеше срещу нея:

Нова капка полетя към ваната.

Пльок.

И чашата преля. Гласът на Пати Юрис най-сетне се възвърна. Вторачена в лъскавите мъртвешки очи на съпруга си, тя закрещя.

Докато не започна да повръща, Рич мислеше, че се справя отлично. Бе изслушал внимателно думите на Майк Хенлън, бе вмъкнал тук-там по някоя подходяща реплика, бе отговорил на въпросите и даже сам бе запитал Майк за това-онова. Смътно усещаше, че разиграва един от Гласовете си — не някой от нелепите и нахални Гласове, с които понякога говореше по радиото (напоследък личният му любимец беше Бръмси Папката, сексуален счетоводител и възторжените слушателски писма за Бръмси почти се изравняваха с тия за любимеца на всички времена, полковник Буфорд Кисдрайвъл), а дружелюбен, звучен, самоуверен Глас. Глас, който казва: аз съм тип-топ. Звучеше великолепно, но беше чиста лъжа. Както и всичките му други Гласове.

— Доколко си спомняш, Рич? — запита Майк.

— Съвсем малко — отвърна Рич и помълча. — Достатъчно, предполагам.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — каза Рич и остави слушалката.

Дълго седя в кабинета си, облегнат назад в креслото зад писалището, а погледът му се рееше навън към просторите на Тихия океан. Далече наляво две хлапета бяха яхнали сърфовете си, но всъщност не правеха кой знае какво. Вълните бяха слаби за сърф.

На писалището му скъпият кварцов часовник — подарък от фирма за грамофонни плочи — показваше 17:09 часа на 28 май 1985 година. Разбира се, там, откъдето се обаждаше Майк, минаваше осем вечерта. Значи започваме да се смрачава. При тази мисъл по гърба му полазиха тръпки и той се раздвижи, потърси си занимание. Естествено, най-напред пусна запис — без да подбира, просто грабна слепешком един от хилядите записи по лавиците. Рокендролът бе станал част от живота му, почти колкото Гласовете, тъй че трудно можеше да върши нещо без музика — колкото по-силна, толкова по-добре. Записът се оказа ново изпълнение на стар хит. Марвин Гей, един от новаците в онзи кръг, наричан понякога от Рич „Оркестър на покойниците“, запя „Дочух го по вятъра“.

Ооо-хоо, навярно се чудиш отде съм узнал…

— Не е зле — каза Рич. Даже се поусмихна. Работите наистина вървяха зле и трябваше да си признае, че е излязъл от релсите, но щеше да се справи. Без паника.

Оставаше около час и той малко по малко се подготви да си потегли към къщи. По някое време му хрумна, че сякаш е умрял, но са му разрешили да оправи някои делови въпроси… а ако държи — и да си поръча ковчег. По всичко личеше, че се справя отлично. Опита да се обади на своята позната от пътническата агенция, макар да беше сигурен, че вече е подкарала колата по магистралата и бърза да се прибере у дома. Нищо де, защо пък да не си опита късмета? За негово учудване дамата се оказа в кантората. Каза какво му трябва и тя го помоли да изчака петнайсет минути.

— Много съм ти задължен, Карол — каза той.

За последните три години бяха преминали на Рич и Карол вместо официалното мистър Тозиър и мис Фийни — доста фамилиарно, като се има предвид, че никога не бяха общували другояче, освен по телефона.

— Щом е тъй, плащай — заяви тя. — Ще ми изиграеш ли Бръмси Папката?

Без нито миг размисъл — ако ти трябва размисъл, за да откриеш Гласа, най-вероятно нищо няма да излезе — Рич заговори:

— Пред микрофона Бръмси Папката, сексуален счетоводител… Тия дни идва при мен един образ и пита кое е най-лошото като те хване СПИН.

Гласът му бе станал малко по-глух; същевременно звучеше по-бързо и леко наперено — типичен американски глас, но кои знае защо интонацията пораждаше образа на заможен британец от колониите, леко подпийнал, чаровен и съвършено смахнат. Рич нямаше ни най-малка представа кой е всъщност Бръмси Папката, но твърдо знаеше, че винаги носи бял костюм, чете „Ескуайър“ и пие разни буламачи, които се поднасят във високи чаши и миришат на шампоан с кокосова есенция.