Стивън Кинг - То

Стан седеше по-близо до телефона. Вдигна слушалката и изрече:

— Ало. Юрис слуша.

Помълча и между веждите му се очерта угрижена бръчица.

— Какво казахте? Кой се обажда?

За миг Пати изпита страх. По-късно от срам щеше да излъже родителите си, че доловила нещо лошо още щом иззвънял телефонът, но всъщност само потръпна и за миг надигна очи от ръкоделието. А може би така и трябваше да бъде. Може би много преди обаждането двамата бяха подозирали, че се задава нещо, за което няма място в изящната малка къщичка зад ниските тисове, нещо дотолкова сигурно и неотвратимо, че всъщност не се нуждаеше от потвърждения… стигаше само онзи кратък миг на пронизващ страх, като острие, което се впива и веднага отскача назад.

— Мама ли е? — безгласно размърда устни Пати, изплашена, че баща й може да е получил сърдечен удар. Имаше десет килограма наднормено тегло и още от четиридесетгодишна възраст се оплакваше от „болки в стомаха“.

Стан отрицателно поклати глава и се усмихна на нещо, казано по телефона.

— Ти… ти! Е, гръм да ме удари! Майк! Как ус…

Той отново замълча и се вслуша. Усмивката избледня и Пати разпозна — или поне така й се стори — „аналитичното“ му изражение, което подсказваше, че някой му възлага задача или обяснява промяна в текущите дела, или разказва нещо странно и интересно. Навярно беше последното. Нов клиент? Стар приятел? Кой знае. Тя отново насочи вниманието си към телевизора, където някаква жена прегръщаше Ричард Доусън и го обсипваше с целувки. Помисли си, че не би било зле да бъде на нейно място.

Докато търсеше черно копче за джинсовата риза на Станли, тя смътно усети, че разговорът навлиза в утъпкан коловоз — от време на време Станли сумтеше одобрително и веднъж запита: „Сигурен ли си, Майк?“ Накрая, след много дълго мълчание, той каза: „Добре, разбирам. Да… аз… Да. Да, всичко. Наясно съм. Аз… какво?… Не, не мога твърдо да обещая, но ще го обмисля много внимателно. Знаеш, че… о?… Тъй ли?… Гледай ти! Разбира се, че знам. Да… непременно… благодаря… да. Довиждане.“ И той остави слушалката.

Пати се озърна и видя, че Стан е вторачил невиждащ поглед в стената над телевизора. На екрана публиката ръкопляскаше на семейство Райън, което бе спечелило двеста и осемдесет точки след успешната догадка, че публиката ще посочи математиката за най-омразен учебен предмет на сина им. Семейството подскачаше и крещеше от радост. Но Станли се мръщеше. По-късно тя щеше да каже на родителите си, че й се сторил леко пребледнял, но нямаше да спомене, че в онзи момент не обърна внимание на това, защото реши, че е от зеления стъклен абажур на лампата.

— Кой беше, Стан?

— Мммммм?

Той я погледна. Стори се, че по лицето му е изписана кротка разсеяност и може би лека досада. Едва по-късно, когато отново и отново повтаряше в паметта си цялата сцена, тя взе да си мисли, че всъщност това е било изражение на човек, който се откъсва от реалността методично, нишка по нишка. Лице на човек, който се отделя от синевата и литва към мрака.

— Кой се обади по телефона?

— Никой — каза той и стана от креслото. — Никой, наистина. Мисля да си взема вана.

— Какво, в седем вечерта?

Без да отговори, той излезе от стаята. Пати би могла да го запита какво има, би могла дори да го настигне и да запита дали не го боли стомах — в секса Стан нямаше задръжки, но в някои отношения беше невероятно свенлив и би било типично за него да каже, че ще се къпе, а всъщност да отскочи до тоалетната, защото има разстройство. Но в това време на екрана се появи новото семейство Пискало и Пати просто знаеше, че Ричард Доусън ще измисли някакъв голям майтап във връзка с фамилията им, а освен това все не можеше да намери пустото копче, макар да знаеше, че в кутията има цяла камара черни копчета. Криеха се, ясна работа; нямаше друго обяснение…

И тъй, тя остави Стан да излезе и се сети за него чак след финалния резултат, когато откъсна очи от екрана и видя празното кресло. Бе чула как горе водата бълбука във ваната и десетина минути по-късно замлъква… ала сега осъзна, че не бе чула да тракне вратата на хладилника, а това означаваше, че Станли се е качил, без да си вземе бира. Някой се бе обадил по телефона и го бе натоварил с тежки грижи, а тя бе ли го утешила поне с една думичка? Не. Бе ли опитала да изкопни нещичко от устата му? Не. Бе ли забелязала изобщо, че нещо не е наред? Пак и пак не. Заради това глупаво телевизионно състезание — копчетата не можеше да обвини, те само служеха за оправдание.