Стивън Кинг - То

През 1976, три години след като бе захвърлила противозачатъчните хапчета, двамата посетиха в Атланта един лекар на име Харкавей. „Искаме да знаем дали има нещо нередно — каза му Станли — и ако да, то какво може да се направи.“

Направиха им изследвания. Установи се, че спермата на Станли е нормална, че яйцеклетките на Пати са годни за оплождане и че всички канали, които би трябвало да бъдат отворени, наистина са свободни.

Харкавей не носеше венчална халка и с добродушното си румено лице приличаше на весел студент от последния курс на колежа, който току-що се е завърнал от ваканция по скиорските писти на Колорадо. След изследванията той им каза, че проблеми като техните съвсем не са рядкост. Каза им още, че при подобни случаи по всяка вероятност възниква психологически парадокс, наподобяващ в някои отношения сексуалната импотентност — колкото повече искаш, толкова по-малко можеш. Затова двамата трябвало да се отпуснат. И по възможност, да не мислят за оплождането по време на секса. На връщане към дома Стан беше мрачен. Пати го запила защо.

— Никога не го правя — каза той.

— Какво не правиш?

— Никога не мисля за оплождането по време на секса.

Макар че се чувстваше малко самотна и изплашена, тя неволно се изкиска. Същата нощ, когато мислеше, че Станли отдавна е заспал, гласът му я стресна в мрака. Звучеше спокойно, но Пати усещаше сподавените ридания под привидната сдържаност.

— Заради мене е — каза той. — Аз съм виновен.

Тя се завъртя към него, напипа тялото му и го прегърна.

— Не ставай глупак.

Но сърцето — биеше забързано — прекалено забързано. Не само от стряскането; той сякаш бе надникнал в съзнанието й; откривайки там потайното убеждение, за което тя самата не бе подозирала до този момент. Без повод, без причина, Пати усещаше — знаеше, — че Стан е прав. Нещо не беше наред, но не у нея. Причината бе той.

— Не бъди идиот! — яростно прошепна тя, притиснала лице към рамото му.

Кожата му бе овлажняла от пот и Пати изведнъж осъзна, че той се страхува. Страхът се излъчваше от него на студени вълни и тя имаше чувството, че е легнала гола до отворен хладилник.

— Не съм нито идиот, нито глупак — отвърна той със същия глас, едновременно спокоен и задавен от вълнение — и ти отлично го знаеш. Заради мене е. Но не знам защо.

— Няма откъде да знаеш подобно нещо.

Гласът й бе станал дрезгав, свадлив — когато се тревожеше, майка й имаше същият глас. И още преди да изрече последната дума, цялото й тяло потрепера като ударено от камшик. Станли усети това и я прегърна още по-силно.

— Понякога си мисля, че знам защо — каза той. — Понякога се събуждам след странен, кошмарен сън и си мисля: „Сега вече знам. Знам какво не е наред.“ Не само това, че не можеш да забременееш — всичко. Всичко нередно в моя живот.

— Станли, в живота ти няма нищо нередно.

— Нямам предвид вътрешната страна — възрази той. — Отвътре всичко е чудесно. Говоря ти за външната страна. Нещо, което би трябвало да отмине, но не отминава. Събуждам се от тия сънища и си мисля: „Целият ми приятен живот е само затишие пред някаква буря, която не разбирам.“ Страхувам се. А после всичко… избледнява. Като сън.

Пати знаеше, че понякога Стан сънува кошмари. Пет-шест пъти се бе събуждала от стоновете му. Навярно се бе случвало и да проспи, без да усети тия злокобни пристъпи. Когато го разтърсваше и питаше какво има, той отговаряше едно и също: Не си спомням. После посягаше за цигарите и пушеше седнал в леглото, изчаквайки последните остатъци от съня да се изцедят през порите му като нездрава пот.

Бездетни. В оная нощ на 28 май 1985 година — нощта на ваната — родителите им все още очакваха внуче. Свободната стая продължаваше да си бъде свободна; разнокалибрените дамски превръзки си стояха на отреденото им място в шкафчето под мивката в банята; червеният кардинал не пропускаше ежемесечните си посещения. Макар и улисана в лични грижи, майка й долавяше болката на дъщеря си и вече не питаше за нищо — нито в писмата, нито при посещенията им в Ню Йорк веднъж на всеки шест месеца. Не им подмятаха на шега да пият редовно витамин Е. Станли също бе престанал да говори за деца, но понякога, когато си мислеше, че е сам, Пати забелязваше сянката по лицето му. Някаква сянка. Сякаш отчаяно се мъчеше да си припомни нещо.

Ако не се брои тази единствена печал, животът им беше приятен и лек до мига, в който иззвъня телефонът. Беше вечерта на 28 май и по телевизията даваха „Семейна вражда“. Пати се бе обкръжила с шест ризи на Стан, две нейни блузи, кошничката за ръкоделие и кутийката със стари копчета; Стан тъкмо разгръщаше най-новия роман на Уйлям Денброу, издаден засега в съвсем ограничен тираж. На предната корица се зъбеше чудовище. На задната имаше снимка на плешив очилат мъж.