Стивън Кинг - То

Е, добре — щеше да му отнесе кутия „Дикси“, после щеше да седне до ваната, да му изтърка гърба, да се прави на гейша, да му измие косата, ако не възразява и да разбере с какво си има грижи… или с кого.

Взе кутия бира от хладилника и се качи на горния етаж. Първите тръпки на истинска тревога я разтърсиха когато видя, че вратата на банята е затворена. Не притворена, а плътно затворена. Станли никога не затваряше вратата, когато се къпеше. Това бе стара шега помежду им: щом е затворено, значи прави това, на което го е учила майка му, отворено ли е — значи не би възразил, ако някой дойде да го научи на още нещичко.

Пати почука с нокти по вратата и изведнъж усети с болезнена яснота, че този звук напомня шумоленето на пълзящо влечуго. Откакто се бе омъжила, никога не бе чукала на която и да било врата в собствения си дом.

Тревогата изведнъж се засили и тя си спомни как в детството си често ходеше да плува в езерото Карсън. В началото на август водата беше топла като във вана… но ето, че попадаш в хладен слой и мигом те полазват тръпки на изненада и удоволствие. Току-що ти е било топло; в следващия миг температурата около бедрата ти сякаш е спаднала с двайсет градуса. Ако се изключи удоволствието, точно това изпитваше и сега — като че е попаднала в хладен слой. Само че в момента хладният слой не беше около дългите девически бедра, изтръпнали в мрачните дълбини на езерото Карсън.

Беше обгърнал сърцето.

— Станли? Стан?

Този път почука не с нокти, а с кокалчетата на пръстите. Не получи отговор и заблъска по вратата.

— Станли?

Сърцето й. То вече не беше в гърдите. Бе отскочило в гърлото и бесните му удари я задушаваха.

— Станли!

В тишината след крясъка (а самият факт, че крещи тук, само на десет метра от мястото, където всяка вечер отпускаше глава на възглавницата, я ужасяваше още повече) тя чу звук, след който от дълбините на душата като неканен гост изникна паниката. А всъщност звукът бе толкова незначителен. Просто шум на падащи капки. Пльок… мълчание. Пльок… мълчание. Пльок…

Представяше си как капката се заражда под ръба на крана, как натежава, наедрява, забременява, а сетне пада: пльок.

Само този звук. Нищо друго. Изведнъж я изпълни ужасната увереност, че не баща й, а Станли е получил сърдечен удар тази вечер.

С дрезгав стон тя хвана стъклената дръжка и я завъртя. Но вратата не помръдна; беше заключена. И внезапно през главата на Пати Юрис стремглаво прелетяха три последователни „никога“ : Станли никога не се къпеше рано привечер, Станли никога не затваряше вратата на банята (освен ако използваше тоалетната) и никога не бе заключвал друга врата, освен външната.

Възможно ли е, мина й безумната мисъл, човек да се подготви за сърдечен удар?

Пати облиза пресъхналите си устни — звукът отекна в мозъка й като скърцане на фина шкурка по дърво — и отново го повика по име. Отвърна й само бавният, отмерен шум на падащи капки. Тя сведе очи и видя, че все още държи кутията „Дикси“. Гледаше я тъпо, а сърцето й подскачаше в гърлото като заек; гледаше, сякаш през целия си живот не бе виждала бира. И наистина й се струваше, че не е виждала — поне такава кутия, защото когато примигна, кутията се превърна в телефонна слушалка, черна и заплашителна като змия.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? Проблеми ли имате? — изсъска змията.

Пати затръшна слушалката и отстъпи назад, разтривайки ръката, с която я бе държала. Озърна се и видя, че отново е в стаята при телевизора. Разбра, че се е поддала на паниката, която се бе прокраднала в съзнанието й тихичко, като грабител, пристъпващ нагоре по стълбата. Сега си спомняше как захвърли бирата пред заключената врата и се втурна към долния етаж, мислейки объркано: Всичко това е някаква грешка, после и двамата ще се смеем. Напълнил е ваната, но преди да се съблече е открил, че няма цигари и е излязъл да купи…

Да. Само че вратата вече е била заключена отвътре и за да не си прави излишен труд, той просто е отворил прозореца над ваната и е пропълзял като муха по външната стена. Просто и ясно, просто и…

Паниката отново се надигаше в съзнанието й като горчиво черно кафе, готово да прелее през ръба на чашата. Тя затвори очи и се помъчи да запази спокойствие. Стоеше съвършено неподвижно — бледа статуя с пулсиращи вени на шията.

Спомни си как тичаше насам, как се препъваше по стъпалата и бързаше да стигне до телефона, о, да, разбира се, но на кого бе искала да се обади?