Стивън Кинг - То

— Добре ли е мистър Ханском, Рики Лий — запита Ани.

Тя гледаше през рамото му и Рики Лий се завъртя да види какво става. Мистър Ханском се бе пресегнал през бара и внимателно подбираше лимонови резенчета от витринката, където Рики Лий държеше мезетата.

— Не знам — каза той. — Май че не е добре.

— Щом е тъй, не си дръж ръцете в задника, ами вземи да направиш нещо.

Както повечето представителки на женската половина, Ани проявяваше подчертано пристрастие към Бен Ханском.

— Де да знам — измънка Рики Лий. — Татко ми винаги казваше, че ако човек изглежда с всичкия си…

— На татко ти Господ не му беше дал мозък, колкото на лалугер — заяви Ани. — Хич не ми дрънкай за татко си. Трябва да прекратиш това, Рики Лий. Човекът ще се вкара в гроба.

След тази енергична заповед, Рики Лий се върна пред табуретката на Бен Ханском.

— Мистър Ханском, мисля, че вече наистина ви стига тол…

Ханском отметна глава назад. Стисна. Този път просто вдъхна лимоновия сок, сякаш беше кокаин. Изгълта новата порция уиски като бистра вода. После дружелюбно се вгледа в Рики Лий.

— Бим-бам, тръгнах сам, много хора срещнах там — пропя той и се разсмя.

На дъното на халбата оставаха около три пръста уиски.

— Стига толкова — каза Рики Лий и посегна към халбата. Ханском спокойно я дръпна настрани.

— Злото вече е сторено, Рики Лий — каза той. — Вече е сторено, момко.

— Мистър Ханском, моля ви…

— Нося нещо за твоите хлапета, Рики Лий. Без малко да забравя, дявол да ме вземе!

Беше облечен с избеляло джинсове яке и сега тършува ие из джобовете. Рики Лий чу приглушен звън.

— Татко ми умря, когато бях на четири години — продължаваше Ханском. Езикът му изобщо не се заплиташе. — Остави ни куп дългове и ето това.

Той сложи върху бара три големи сребърни долара и монетите заблестяха под мекото осветление. Дъхът на Рики Лий спря.

— Мистър Ханском, много благодаря, но не мога да…

— Бяха четири, но навремето дадох единия на Бил Пелтека и другите приятели. Всъщност той се казваше Бил Денброу. Бил Пелтека беше просто прякор, викахме му тъй, без да мислим, както казвахме „Ха на бас“. Никога не съм срещал по-добър приятел, а имах доста приятели, нищо че бях дебелак. Сега Бил Пелтека е писател.

Рики Лий почти не го слушаше. Гледаше като омагьосан сребърните долари. 1921, 1923 и 1924 година. Един Господ знаеше колко струваха днес само заради чистото сребро, без да се брои останалото.

— Не мога — повтори той.

— Настоявам. Мистър Ханском стисна здраво халбата и я пресуши до ьно. Би трябвало да рухне мъртвопиян, но погледът му продължаваше да се впива в лицето на Рики Лий. Очите лу бяха влажни и ужасно кръвясали, ала Рики Лий би се заклел върху цяла камара Библии, че са очи на трезвен човек.

— Малко ме плашите, мистър Ханском — каза Рики Лий.

Спомни си как преди две години знаменитият местен нехранимайко Грешъм Арнолд влезе в „Червеното колело“ с ролка монети от четвърт долар в ръката и двайсетдоларова банкнота затъкната под панделката на шапката. Ролката подаде на Ани и заръча редовно да пуска по четири парчета в автоматичния грамофон. Двайсетачката сложи на бара и поръча на Рики Лий да почерпи цялото заведение. Много години преди това непрокопсаникът Грешъм Арнолд беше баскетболна звезда и благодарение на него „Хемингфордските овни“ спечелиха своята първа (и навярно пследна) шампионска титла в юношеското Първенство. Беше през 1961. Пред младежа сякаш се разкриваха почти неограничени хоризонти. Но още през първия семестър го изхвърлиха от университета — бе станал жертва на алкохола, наркотиците и денонощните купони. Прибра се у дома и първата му работа беше да потроши жълтата открита лимузина, абитуриентски подарък от родителите му. После стана главен продавач в магазина на баща си. Минаха пет години. Баща му нямаше сили да го уволни, затова накрая продаде магазина и се пресели в Аризона — измъчен и преждевременно състарен от необяснимото и явно необратимо израждане на сина си. Докато магазинът принадлежеше на баща му и трябваше поне да се преструва, че работи, Арнолд полагаше известни усилия да се въздържа от пиене; след това чашката го глътна окончателно. Понякога озверяваше, но в оная вечер беше благ като мед — вечерта, когато донесе четвъртаците и поръча пиене за цялото заведение, всички му благодаряха, а Ани пускаше все песни на Моу Бенди, защото знаеше, че Грешъм Арнолд обича този певец. Седеше пред бара — точно на същата табуретка, където седеше сега мистър Ханском, осъзна Рики Лий с нарастваща тревога — изпи три-четири чаши бърбън със сода, попя малко в такт с грамофона, с никого не се скара, а когато Рики Лий затвори „Колелото“, Грешъм Арнолд се прибра у дома и се обеси с колана си в гардероба на горния етаж. През оная вечер в очите му имаше нещичко като това, което се таеше сега в очите на Бен Ханском.