Стивън Кинг - То

— Малко те плаша, нали? — запита Ханском, без да откъсва поглед от очите на Рики Лий. Той бутна халбата настрани и кротко се облакъти пред трите сребърни долара. — Сигурно. Но не си толкова уплашен като мен, Рики Лий. Моли се на Исуса да не ти се случва някога.

— Е, какво има? — запита Рики Лий. — Може… — Той облиза устни. — Може пък и да ви помогна.

— Какво има ли? — Бен Ханском се разсмя. — А, нищо особено. Тази вечер ми се обади един стар приятел. Казва се Майк Хенлън. Изобщо го бях забравил, Рики Лий, но това не ме стресна особено. В края на краищата, когато се познавахме, бях още хлапе, а хлапетата забравят, нали така? Ясна работа. Ха на бас… Друго ме изплаши — като идвах насам, изведнъж осъзнах, че съм забравил не само Майк. Забравил съм цялото си детство.

Рики Лий го гледаше безмълвно. Нямаше представа за какво говори мистър Ханском, но си личеше, че човекът е изплашен. Дума да няма. Не му отиваше много на Бен Ханском да се бои от нещо, но фактът си беше факт.

— Искам да кажа, че бях забравил всичко — продължи Ханском, почуквайки лекичко с пръсти по бара, за да подчертае всяка дума. — Чувал ли си, Рики Лий, някой да е получавал толкова цялостна амнезия, че дори да не знае за това?

Рики Лий мълчаливо поклати глава.

— И аз не бях чувал. Но ето че както си карах Кадилака тая вечер, изведнъж всичко се сгромоляса върху мен. Спомнях си Майк Хенлън, но само защото ми се беше обадил. Спомнях си Дери, но само защото Майк позвъни оттам.

— Дери ли?

— И нищо повече. Порази ме, че не съм и помислял за детството от… сам не зная откога. А после без никаква причина, просто ей-така, взех да си припомням всичко. Например какво направихме с четвъртия сребърен долар.

— И какво сте направили с него, мистър Ханском?

Ханском погледна часовника си и изведнъж се смъкна от табуретката. Полюшна се леко, едва доловимо. Само толкова.

— Нямам време за губене — каза той. — Тази вечер ще летя.

Лицето на Рики Лий тутакси стана тревожно и Ханском се разсмя.

— Ще летя, но няма да пилотирам. Не и този път. „Юнайтед Еърлайнс“, Рики Лий.

— О — по лицето на Рики Лий навярно се познаваше, че му е паднал камък от душата, но това изобщо не го интересуваше. — Къде отивате?

Ханском все още беше разгърден. Той замислено огледа бледите сбръчкани линии на стария белег по корема си, после бавно закопча ризата.

— Мисля, че ти казах, Рики Лий. У дома. Отивам си у дома. Дай тия долари на хлапетата.

Той тръгна към вратата и нещо вподохдката му, дори в начина, по който придърпа джинсите си нагоре, изпълни Рики Лий с ужас. Приликата с покойния и не твърде оплакван Грешъм Арнолд изведнъж бе станала толкова силна, сякаш виждаше призрак.

— Мистър Ханском! — тревожно викна той. Ханском се завъртя и Рики Лий стреснато отстъпи назад. Блъсна се в лавиците и разлюляните бутилки задрънкаха като стари клюкарки. Отстъпи, защото ненадейно го изпълни убеждението, че Бен Ханском е мъртъв. Да, Бен Ханском лежеше мъртъв нейде в канавката или на тавана, може би висеше в някой гардероб с колан около шията и връхчетата на каубойските му ботуши за четиристотин долара се полюшваха на три-четири сантиметра над пода, а това същество, което стоеше край грамофона и се озърташе към него, беше призрак. За миг — само за миг, но той бе толкова дълъг, че облепи разтуптяното му сърце с коричка лед — имаше чувството, че вижда масите и столовете през тялото на този човек.

— Какво има, Рики Лий?

— Нъ-нъ-нъ. Нищо.

Бен Ханском се втренчи в Рики Лий и под очите му имаше тъмно-пурпурни дъги. Бузите му пламтяха от алкохола; носът му се червенееше като жива рана.

— Нищо — прошепна още веднъж Рики Лий, ала не можеше да откъсне поглед от това лице, лице на човек, който е умрял в смъртен грях и сега стои пред димящите порти на преизподнята.

— Бях дебел и живеехме бедно — каза Бен Ханском. — Сега си спомням. Спомням си още, че или Бил Пелтека, или едно момиче на име Бевърли ми спаси живота със сребърен долар. Почти до безумие се страхувам от онова, което може да си спомня преди да отмине нощта, но страхът ми няма никакво значение, защото така или иначе ще си спомня. Всичко е назряло като грамаден мехур, който се издува в главата ми. Потеглям, защото всичко, което съм имал и имам сега, е свързано някак с онова, което извършихме тогава, а в този свят щом си получил нещо, трябва да плащаш. Може би затова Господ най-напред ни прави деца и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще плащаш, каквото си платил става твое… и твоето рано или късно се връща при теб.