Стивън Кинг - То

Най-долната лавица е почти празна, но каквото има там вече е сериозна работа — с него шега не бива. С него можеш да летиш по-високо от самолета на Бен Ханском и да се стовариш тъй, че помен да не остане от тебе. Там има Валиум, Перкодан, Елавил и Дарвон Комплекс.

Еди Каспбрак вярваше в девиза на скаутите — винаги готов.

Когато влезе в банята, той мъкнеше син пътен сак. Сложи го на мивката, дръпна ципа и с треперещи ръце взе да мята вътре шишенца, буркани, тубички, бутилки и пръскалки. При други обстоятелства би подреждал лекарствата предпазливо, едно по едно, но сега нямаше време за подобни глезотии. Изборът пред Еди беше прост и жесток: или да се движи без да спира, или да спре колкото да пообмисли какво означава всичко това и просто да умре от страх.

— Еди? — подвикна Майра от долния етаж. — Еди, какво праааавиш?

Еди пусна последната кутийка в сака. Шкафчето бе останало съвършено празно, ако не се брояха шишенцето Мидол на Майра и почти изтисканата тубичка Блистекс. Той помисли малко и грабна тубичката. Посегна да дръпне ципа, поколеба се, после метна в сака и шишенцето. Майра можеше да си купи ново.

— Еди? — раздаде се вече откъм средата на стълбището.

Еди дръпна ципа докрай и излезе от банята като размахваше сака. Беше дребничък мъж с боязливо заешко лице. По-голямата част от косата му бе опадала; последните остатъци стърчаха на безредни рошави кичури. От тежестта на сака забележимо се кривеше на една страна.

Към втория етаж мудно се катереше изумително едра жена. Еди чу как стъпалата възмутено пукат под нейната тежест.

— Какво ПРААААААВИШ?

Еди не се нуждаеше от психоаналитик, за да знае, че в известен смисъл се е оженил за майка си. Майра Каспбрак беше огромна. Когато преди пет години Еди се ожени за нея, тя беше просто едра, но понякога му минаваше мисълта, че подсъзнанието му още тогава е усещало в нея бъдещите чудовищни размери; нямаше защо да си криви душата, и майка му беше страхотна дебелана. А сега, достигайки площадката на втория етаж, Майра изглеждаше по-грамадна от когато и да било. Беше облечена в бяла нощница, която се извиваше на мощни вълни около бюста и ханша. Изчистено от грима, лицето беше бяло и лъскаво. Изглеждаше изплашена до смърт.

— Налага се да замина за известно време — каза Еди.

— Как така да заминеш? Какво беше онова обаждане?

— Нищо — каза той и изтича по коридора към вградения шкаф.

Остави сака, бутна сгъваемата врата на шкафа и изтласка настрани шестте еднакви черни костюма, увиснали там навъсено като буреносни облаци сред другите, по-пъстри дрехи. На работа винаги носеше един от черните костюми. Приведе се по-навътре, усети мирис на нафталин и вълна н измъкна от дъното обемист куфар. Отвори го и почна да мята вътре дрехи.

Сянката на Майра надвисна над него.

— Каква е тая работа, Еди? Къде отиваш? Кажи ми!

— Не мога да ти кажа.

Тя стоеше, гледаше го и се мъчеше да реши какво да каже или да стори. Мина й мисълта просто да го напъха в шкафа и да подпре вратата с гръб додето му мине меракът за щуротии, но не посмя да направи това, макар че несъмнено би могла; беше осем сантиметра по-висока и петдесет килограма по-тежка от Еди, Едва ли би изпитала по-голямо потресение и страх, ако влезеше в хола и откриеше, че големият нов телевизор се рее из въздуха.

— Не можеш да заминеш — чу тя собствения си глас. — Обеща да ми вземеш автограф от Ал Пачино.

Звучеше абсурдно — какъв абсурд, Господи, — но в сегашното отчаяно положение и абсурдът даваше поне някаква опора.

— Ще си получиш автографа. — заяви Еди. — Налага се ти да го возиш.

О, ето че нов ужас се присламчваше към вихрушката от страхове в бедната замаяна глава. Тя изписка тихичко.

— Не мога… Аз никога…

— Налага се — каза той, оглеждайки обувките. — Няма кой друг.

— Вече не ми става нито една от старите униформи! Тесни са в циците!

— Иди при Делорес да ти ги отпусне — неумолимо отвърна Еди.

Той отхвърли настрани два чифта обувки, намери празна кутия и пъхна вътре третия чифт. Хубави черни обувки, още сума ти време можеха да изкарат, но за работа изглеждаха мъничко поизносени. Когато си припечелваш насъщния като возиш из Ню Йорк разни богаташи, най-често знаменити богаташи, всичко трябва да ти е тип-топ. Тия обувки вече не бяха чак тип-топ… но навярно подхождаха за мястото, където отиваше. И за онова, което би се наложило да върши, когато стигне там. Може би Ричи Тозиър щеше…

Но чернотата изведнъж стана заплашителна и Еди усети как гърлото му почна да се стяга. С истинско чувство на паника осъзна, че е събрал цялата проклета аптека, а е забравил най-важното — инхалатора си — долу, върху стереоуредбата.