Стивън Кинг - То

Той захлопна куфара и щракна закопчалките. Озърна се към Майра, която стоеше насред коридора, притиснала с длан късата си масивна шия, сякаш не Еди, а тя страдаше от астма. Гледаше го втрещено, с изкривено от недоумение и ужас лице и той би я съжалил, ако сърцето му вече не бе пълно до пръсване с ужас за собствената му съдба.

— Какво е станало, Еди? Кой се обади по телефона? Неприятности ли имаш? Така е, нали? Какви неприятности имаш?

Той закрачи към нея със сака в едната ръка и куфара в другата; вече почти не се кривеше, защото тежестта беше разпределена що-годе равномерно. Тя се изправи насреща му, преграждайки пътя към стълбището, и отначало Еди помисли, че няма да му даде път. Но миг преди лицето му да се блъсне в меката бариера на нейния бюст, тя отстъпи… боязливо. Докато минаваше край нея, без да забави крачка, Майра избухна в жални ридания.

— Не мога да возя Ал Пачино! — проплака тя. — Ще се блъсна в някой пътен знак или нещо подобно, знам че ще се блъсна! Еди, страх ме ееееее!

Той погледна към масичката до стълбата, където стоеше часовник от осемнадесети век, произведен от самия Сет Томанс. Девет и двайсет. От бюрото на „Делта“ някакъв служител с тенекиен глас му бе съобщил, че вече е изпуснал последния северен полет за Мейн — той излитал от „Ла Гуардия“ в осем и двайсет и пет. След това бе позвънил в „Амтрак“ и се оказа, че нощният влак за Бостън потеглял от Пен стейшън в единайсет и половина. Можеше да слезе на Саут стейшън и да наеме такси от „Кейп Код Лимузин“ на Арлингтън стрийт. „Кейп Код“ и компанията на Еди „Роял Крест“ поддържаха от години дружеско и взаимноизгодно сътрудничество. Кратък телефонен разговор с Бъч Карингтън от Бостън уреди въпроса с пътуването на север — Бъч заяви, че ще му приготви луксозен Кадилак с пълен резервоар. Тъй че щеше да пътува с блясък, без някакъв въртоглав клиент да му трови въздуха с дебела пура от задната седалка и да разпитва къде може да се намери курва или няколко грама кокаин, а евентуално и двете.

Ще пътуваш с блясък, дадено, помисли той. Повече блясък просто няма накъде, освен ако потеглиш с катафалка. Но не се тревожи, Еди — най-вероятно точно така ще се върнеш обратно. Стига да е останало какво да сложат в катафалката.

— Еди?

Девет и двайсет. Предостатъчно време, за да поговори с нея, предостатъчно време, за да я утеши. Ах, колко по-леко би било, ако Майра и тази вечер играеше вист с приятелки, ако имаше начин да се измъкне потайно, оставяйки бележчица под едно от магнитчетата върху вратата на хладилника (винаги оставяше там бележките си за нея, защото знаеше, че така непременно ще ги види). Да се измъкне така — като беглец — щеше да е некрасиво, но сега ставаше още по-зле. Сякаш отново бягаше от къщи както някога, а тогава му бе толкова трудно, че успя едва от третия опит.

Понякога домът е там, където е сърцето ти, объркано помисли той. Вярвам в това, Боби Фрост беше казал, че домът е там, където винаги ще те приемат в беда. За жалост, щом веднъж те приемат, вече не искат да те пуснат навън.

Стоеше в подножието на стълбата, за момент загубил сили да продължава напред. Гледаше ридаещата Майра, изпълваше го страх и дъхът излиташе със свистене от тесния процеп на свитото му гърло.

— Слез при мен и ше ти разкажа каквото мога — каза той.

Остави край външната врата багажа си — сака с лекарствата и куфара с дрехите. После си спомни още нещо… или пък му го напомни призракът на отдавна починалата му майка, която и до днес честичко го навестяваше.

Знаеш, че щом си намокриш краката, непременно настиваш, Еди — ти не си като другите, имаш много крехък организъм и трябва да внимаваш. Ето защо винаги трябва да си обуваш галошите, когато вали.

В Дери валеше често.

Еди отвори шкафа в антрето, взе закачената найлонова торбичка с галошите и я прибра в куфара.

Браво, послушното ми момче.

Цялата бъркотия бе започнала докато двамата с Майра гледаха телевизия. Еди мина в хола и натисна бутона за изключване на стенния телевизионен екран — екранът беше толкова грамаден, че в съботните следобедни предавания Фрийман Макнийл изглеждаше върху него като посетител от страната на великаните. После поръча такси по телефона. Диспечерката му каза, че навярно ще трябва да изчака около петнайсет минути. Еди отвърна, че няма проблеми.

Остави слушалката и грабна инхалатора, оставен върху скъпата компакт-дискова система „Сони“. Похарчих хиляда и петстотин долара за свръхмодерна озвучителна уредба, та Майра да не пропусне нито една златна нота от записите на Бари Манилоу или от „Върховните хитове“, помисли той и веднага се изчерви виновно. Адски добре знаеше, че си криви душата. Майра би слушала старите си изподраскани плочи със същото удоволствие, с което слушаше модерните лазерни дискове, както навярно би била щастлива да си останат в предишната четиристайна къщурка в Куинс до дълбоки старини (а честно казано, по темето на Еди вече се ръсеха първите снегове на старините). Той бе закупил луксозната стереоуредба все по същата причина, заради която бе закупил и ниската каменна къща на Лонг Айланд, където двамата често оставаха самотни като последните грахчета в изпразнена консерва — защото можеше да си го позволи и защото по този начни успяваше да усмири тихия, изплашен, често объркан и винаги неумолим майчин глас; защото така сякаш казваше: Успях, майко! Виж всичко това! Успях! А сега, за Бога, ще бъдеш ли така добра да си затвориш устата?