Стивън Кинг - То

Падна на рамо, претъркаля се и впи поглед в статуята на Пол Бъниън… но това вече не бе Пол Бъниън. На негово място стоеше клоунът, великолепен и пищен, фантастично пластмасов, шестметрова фигура обагрена в искрящи шарки, с изрисуваното лице на всемирен смешник. Вместо копчета по сребристия му костюм стърчаха оранжеви пластмасови помпони с размерите на волейболни топки. Вместо секира стискаше грозд огромни пластмасови балони. Върху всеки от тях имаше по два надписа: ПАК МИ ДАЙТЕ РОКЕНДРОЛ и РОК ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Ричи пролази по гръб, като се отблъскваше с пети и длани. Чу как се пукат шевовете под мишниците на скъпото му сако от Родео булевард. Превъртя се, стана на крака, залитна и се озърна. Клоунът го гледаше отвисоко. Очите му влажно се въртяха в орбитите.

— Шашнах ли те, мой човек? — изтътна гръмотевичен глас.

И Ричи чу собствената си уста да изрича съвършено независимо от вцепенения мозък:

— Тия евтини номера ги пробутвай на старата ми шапка, Бозо. Разкарай се.

Клоунът кимна и се ухили, сякаш бе очаквал точно това. Изрисуваните кървави устни се открехнаха, разкривайки грамадните зъби, остри като бръсначи.

— Ако поискам, мога да ти видя сметката още сега. Обаче чакам да стане по-весело.

— И за мен ще е по-весело — чу Ричи от устата си. — А пък най-весело ще стане като дойдем да ти откъснем шибаната тиква, пиленце.

Изрисуваната усмивка се разтегляше все по-широко и по-широко. Клоунът надигна ръка с бяла ръкавица и вятърът от движението отметна косата на Ричи както в онзи далечен ден преди двайсет и седем години. Показалецът щръкна насреща му. Беше грамаден като греда.

Грамаден като гре …, помисли Ричи и в този миг болката го проряза отново. Ръждиви пирони се впиха в меката влага на очите му. Той изкрещя и се хвана за лицето.

— Лицемерецо, първо извади гредата от твоето око, и тогава ще видиш ясно, за да извадиш съчицата от братовото си око — издекламира клоунът. Думите му отекваха с тътен и Ричи отново потъна в сладникавата воня на мърша от неговия дъх.

Погледна нагоре и бързо отстъпи десетина крачки назад. Клоунът приклякаше, подпрял белите си ръце на коленете.

— Още ли ти се играе, Ричи? Ами ако взема да ти посоча патката с пръст и те хване рак на простатата? Или пък ще ти посоча главата, та да хванеш хубавичък мозъчен тумор, макар че хората сигурно ще се чудят как е станала тая работа, като нямаш и грам мозък. Мога да ти посоча устата и да облепя тоя глупав бъбрив език с гнойни язви. Мога, Ричи. Искаш ли да видиш?

Очите му бавно се разширяваха и в огромните черни зеници Ричи съзря онзи безумен мрак, който навярно царува отвъд пределите на вселената; съзря лайнарско самодоволство, способно да подлуди всеки нормален човек. В този миг разбра, че То може да изпълни заплахите… и даже да ги надмине.

Ала устата му пак заговори и този път гласът не беше негов, не беше който и да било от Гласовете, създавани сега или преди години; не го бе чувал никога през живота си. По-късно неуверено щеше да каже на другите, че донякъде е напомнял Гласа на Гъзифуксън Негрото — гърлен, горделив, продран и насмешлив.

— Завчас да ми са пръждосваш от къщата, дърт, скапан клоун! — изрева той и от гърлото му изригна буен смях. — Тез говна сам да си ги плюскаш! Имам си дружина, имам си комбина, имам патка педя и пол’вина! Много съм живял , много съм видял , нося си патлака , работа ма чака , ако ша ми дрискаш , по-добре да стискаш ! Чуваш ли, белосан посерко?

Клоунът сякаш отскочи изплашено, но Ричи не губи време да проверява дали наистина е така. Побягна с размахани лакти и развяно спортно сако, без да се интересува от боязливия поглед на някакъв баща, който бе спрял с чедото си да се порадва на Пол. Човекът го гледаше като смахнат. Право да си кажа, братчета , помисли Ричи, чувствувам се точно като смахнат. Боже мой, чувствувам се по-смахнат от когато и да било. А пък имитацията беше просто историческа — най-идиотската имитация на света, но някак успя да свърши работа, някак…

В този миг зад гърба му прогърмя гласът на клоуна. Бащата не го чу, но детенцето изведнъж сбръчка лице и нададе вой. Обърканият татко грабна синчето си и го прегърна. Въпреки ужаса, Ричи внимателно наблюдаваше този страничен епизод. Стори му се, че в гласа на клоуна долавя гняв и злорадство, или пък само ярост:

— Тук долу е и окото, Ричи… чуваш ли? Онова, дето пълзи. Щом не щеш да заминаваш, със живота се прощаваш, слизай долу под града, готино око да видиш и така да си отидеш! Слез да му речеш здрасти когато искаш. Работим денонощно. Чуваш ли, Ричи? Донеси си йо-йо. Кажи на Бевърли да дойде с широка пола и четири-пет чифта кюлотки отдолу. И да си надене брачната халка на врата! Голяма джабула се заформя, Ричи! Ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ!