Стивън Кинг - То

Ако му се наложеше, навярно би могъл да повярва в чудовища; чудовищата бяха фасулска работа. Нима не му се бе случвало толкова пъти да чете пред микрофона новини за юначаги като Иди Амин Дада, или Джим Джоунс, или онзи тип, дето беше взривил сума ти народ в закусвалнята „Макдоналдс“, та им се пръснаха червата по улицата? Дрискай огън, ще пестиш кибрит, евтина работа са чудовищата. Кой ще ти дава пет долара за филми на ужасите, като може да ги види във вестник за трийсет и пет цента, или пък да ги слуша по радиото без пари? Щом можеше да повярва в чудовища като Джим Джоунс, сигурно щеше да повярва и в онова от приказките на Майк Хенлън, поне за известно време; в него даже имаше известен злокобен чар, защото То бе дошло Отнякъде и не се налагаше някой да поема отговорност за него. Можеше да повярва в чудовище с безброй лица, също като гумените маски в магазинче за забавни играчки ( ако купиш една, значи нищо не ти пречи да купиш цяла камара , помисли той, на дузина е по-евтино, нал’ тъй, момчета? ), можеше да го приеме поне в интерес на дискусията… но цяла шестметрова статуя да слезе от пиедестала и да погне хлапетата с пластмасова секира? Тука вече майтапът съвсем загрубява. Както е казал гореспоменатият Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, риба ям и бяло вино пия, ама не се хващам на фъшкия. Просто не беше…

Ненадейно острата режеща болка отново се впи в очите му и той отчаяно изкрещя. Този път беше много по-зле — нажежената игла хлътна надълбоко, задържа се и го изплаши до смърт. Той захлупи очите си с длани и инстинктивно посегна с пръсти към долните клепачи, за да смъкне лещите. Може да е някаква инфекция , мина му смътна мисъл. Как боли, Исусе!

Опъна клепачите и беше готов с хилядократно тренирано примигване да изхвърли лещите (а в следващите петнайсет минути щеше да опипва късогледо из околния чакъл, но Боже Господи, на кой му пука за тия глупости, когато сякаш има пирони в очите), ала болката изведнъж изчезна. Не отслабна; просто изчезна. Току-що го караше да се превива, а след миг вече я нямаше. Очите му посълзиха още малко и постепенно засъхнаха.

С разтуптяно сърце, той бавно отпусна длани, готов мигновено да изхвърли лещите, ако болката се завърне. Не, нямаше я. И внезапно си спомни единствения филм на ужасите, който наистина го бе шашнал в детството, може би защото тогава го обсипваха с купища подигравки заради очилата и едва ли не постоянно мислеше за очите си. Филмът беше „Пълзящото око“ с Форест Тъкър в главната роля. Слабичък филм. Другите хлапета направо се спукаха от смях, но Ричи не се разсмя нито веднъж. Пребледнял, вцепенен от леден ужас, той дори не се сети да пусне някой Глас, докато онова пихтиесто око изпълзяваше от фалшивата мъгла на някаква английска снимачна площадка, размахвайки дълги лепкави пипала. Гледката беше непоносима, в нея се въплъщаваха хиляди неосъзнати страхове и тревоги. Няколко нощи по-късно Ричи сънува, че стои пред огледалото, вади грамадна игла, бавно я забива в черния ирис на окото си и усеща как изтичащата кръв изпълва орбитата с безчувствена, потрепваща влага. Спомняше си — сега си спомняше — как се събуди и откри, че е подмокрил чаршафа. И навярно най-доброто доказателство за непоносимия ужас на този сън бе, че в първия миг изпита не срам от среднощното напикаване, а истинско облекчение; прегърна с цялото си тяло топлото мокро петно и благодари на Господа, че все още може да вижда.

— Майната му — промърмори Ричи Тозиър с тихичък, неуверен глас и се накани да става от пейката.

Щеше да се върне в „Градски дом“ и да подремне. Ако на това му викат „сладки детски спомени“, предпочиташе да си е в Лос Анджилис. Или на магистралата в час пик. Болката сигурно беше просто от изтощение и безсъница плюс потресението да срещне цялото си детство в един кратък следобед. Стига толкова потресения; стига толкова обиколки. Не му се нравеха тия подскоци на мисълта от тема на тема. Как беше оная песен на Питър Гейбриъл? „Друсни маймуната“. Е, стигаше й толкова друсане на горката маймуна. Време беше да навакса малко сън, а после сигурно щеше да види всичко в нова светлина.

Докато се надигаше, погледът му отново срещна таблото пред Градския център. Изведнъж краката му омекнаха и той рухна на пейката. С цяла тежест.

Нямаше сили да диша, сякаш някой му бе стоварил юмрук в слънчевия сплит… и сетне отново чу онзи звук, който по-скоро е плавен натиск върху кожата и тъпанчетата, звука на връхлитащия убийствен шепот — Фиииууууу! Докато падаше от пейката върху чакъла, той си помисли: Значи на това му казват deja vu,е, вече знаеш и няма да питаш…