Стивън Кинг - То

Хенри, Бълвоча и Виктор пристигнаха с гръм тъкмо когато изходът се затвори и сирената млъкна. Водени от мрачния, решителен Хенри, тримата хукнаха натам.

Най-сетне в отдела дотърча продавач. Беше наметнал синя найлонова престилка над поразително грозно спортно сако. Рамките на очилата му бяха розови като заешки очи. Ричи си помисли, че продавачът прилича на комика Уоли Кокс в ролята на мистър Пипърс и отчаяно затисна коварната си уста, за да не избухне в див кикот.

— Хей, момчета! — провикна се мистър Пипърс. — Не може да се излиза оттам! Това е авариен изход! Хей! Вие! Хей, момчета!

Виктор се озърна с лека тревога, но Хенри с Бълвоча изобщо не трепнаха и той ги последва. Сирената пак изпищя, този път малко по-дълго, докато тримата изхвръкваха на задната улица. Преди да е замлъкнала, Ричи скочи на крака и се втурна към щанда за дамско бельо.

— Хей, момчета, повече да не сте стъпили в магазина! — кресна продавачът зад гърба му.

Ричи изписука през рамо с Гласа на баба Мърморана:

— Казвал ли ви е някой, че сте досущ като мистър Пипърс, млади човече?

А сетне беше спасен. И се озова на километър и половина от универмага, пред Градския център… с горещата надежда, че страшното е отминало. Поне засега. Беше грохнал. Седна на една пейка вляво от статуята на Пол Бъниън с едничкото желание за малко покой преди да си тръгне. След минутка щеше да стане и да поеме към къщи, но за момента просто се наслаждаваше на отдиха под топлите следобедни лъчи. Денят бе започнал с прохладно, дъждовно утро, ала сега човек можеше наистина да повярва, че пролетта наближава.

Сред тревата отсреща стърчеше таблото за обяви на Градския център, известяващо в този мартенски ден с грамадни искрящо-синкави букви:

Ричи от все сърце копнееше за това шоу, но знаеше, че няма никакъв шанс. Представите на майка му за здравословни забавления не се покриваха с гръмогласните крясъци на Джери Ли Луис пред целокупната американска младеж, че има пилета в хамбар, чий хамбар, ’къв хамбар, мой хамбар. А още по-малко се покриваха с Фреди Кенън, според когото Ласи от Талахаси голяма джабула си гласи. Тя охотно признаваше, че като хлапачка е куфяла до припадък по Франк Синатра (когото днес наричаше Франк Със Мутра), но както и майката на Бил Денброу, беше смъртен враг на рока. Чък Бери я ужасяваше, а колкото до Ричард Пениман, известен на юношеското и хлапашко население под името Литъл Ричард — заявяваше, че от него я хващало желание „да се изчвока като пиле“.

Ричи така и не посмя да помоли за превод на загадъчната фраза.

По въпросите на рокендрола баща му спазваше строг неутралитет и навярно би се поддал, но Ричи тайничко подозираше, че в тая област майчината воля ще бъде закон — поне докато навърши шестнайсет или седемнайсет — а дотогава, според твърдото й убеждение, маниашката музика щяла да потъне в забрава.

Ричи смяташе, че Дани и „Джуниърс“ са много по-наясно от майка му — рокендролът не умира. Обичаше си го, макар че имаше достъп само до два източника — „Американски подиум“ по Седми канал всеки ден следобед и предаванията на Бостънската радиостанция нощем, когато смущенията намаляваха и възторженият дрезгав коментар на Арни Гинсбърг ту нахлуваше, ту се отдръпваше на вълни като глас на призрак от спиритически сеанс. С тътена на рока се чувствуваше не просто щастлив. Чувствуваше се по-голям, по-силен, по-истински . Когато Франки Форд пееше „Морска разходка“ или Еди Кокран подхващаше „Летен блус“, Ричи направо се възнасяше от радост. В тая музика имаше сила — сила, която сякаш по право се падаше на всички мършави, шишкави, грозни, непохватни хлапета, с две думи — на световните неудачници. В нея усещаше безумно-весело свръхнапрежение, способно както да убива, така и да извисява. Той обожаваше Фетс Домино (пред когото даже Бен Ханском изглеждаше строен като фиданка), и Бъди Холи, който носеше очила също като него, и Джей Хоукинс Кречеталото, който на сцената изскачаше от ковчег (поне така бе чувал Ричи), и „Довълс“ които танцуваха едва ли не по-добре и от негрите.

Е, почти де.

Някой ден щеше да слуша рокендрол колкото му душа иска — вярваше, че рокът ще си е жив, когато майка му най-сетне отстъпи и го остави на мира — но този ден явно нямаше да е 28 март 1958… или 1959… или…