Стивън Кинг - То

Очите му се зареяха настрани от таблото и после… ами… после трябва да бе задрямал. Друго разумно обяснение просто нямаше. Онова, което стана после, можеше да се случи само насън.

И ето, че днес отново стоеше тук — един поостарял Ричи Тозиър, който най-сетне се бе наслушал на рокендрол колкото му душа иска… и с радост бе открил, че няма насищане. Погледът му плъзна към таблото пред Градския център и в някакъв миг на потресаващо прояснение насреща му изпъкнаха същите сини букви:

Номерът със здравословните забавления се е затрил нейде из годините , помисли Ричи, но друга разлика комай не забелязвам.

И сякаш чу Дани и „Джуниърс“ — глухи и далечни, като гласове от евтин транзистор, включен в края на дълъг коридор: Рокендролът не умира, ще го дъним век след век… и в читанките ще влезе, тъй да знаеш, мой човек…

Ричи се озърна към Пол Бъниън, славния патрон на Дери — според легендите градчето възникнало, защото точно тук реката изхвърляла на брега пуснатите по-горе трупи. В стари времена щом свършела зимата, Пенобскот и Кендъскиг се задръствали от бряг до бряг с черни дънери, мътно проблесващи под пролетното слънце. С малко повечко сръчност човек можел да пресече от пивничката на Уоли в Дяволския декар до кръчмата на Рампър в Брюстър (кръчма с тъй ужасна репутация, че честичко я наричали „Кървавата кофа“) без даже да си намокри обущата над третата кръстоска на кожените ремъчки. Поне така бе чувал Ричи в детските си години и предполагаше, че всяка подобна легенда носи късче от самия Пол Бъниън.

Е, старче Пол , помисли той, гледайки пластмасовата статуя. Какво си правил, откакто напуснах града? Създал ли си някое ново речно корито, докато си се тътрил морно към къщи, влачейки секирата по земята? Създал ли си някое ново езеро, та като се къпеш седнал, да ти стига поне до шията? Плашил ли си пак хлапетата, както уплаши мен?

Аха, ето че изведнъж си спомни всичко, както понякога човек си спомня дума, която отдавна се инати на езика му.

Да, точно тук бе седял тогава — унасяше се под меките мартенски лъчи и разсеяно си мислеше дали да не се прибере за последния половин час на „Американски подиум“, когато в лицето му внезапно лъхна топъл въздух. Ветрецът отметна кичурите от челото му. Вдигна очи и зърна право пред себе си грамадното пластмасово лице на Пол Бъниън — по-грамадно от лице върху филмов екран, то закриваше всичко останало. Ветрецът бе предизвикан от навеждането на Пол… макар че той вече не приличаше на предишния Пол. Челото му беше ниско и изпъкнало; от червендалестия пиянски нос стърчаха снопчета жилави косми; гъсти кървави жилки прошарваха очите му и едното беше малко кривогледо.

Вече не държеше брадвата на рамо. Подпираше се на нея и горният край на острието бе хлътнал дълбоко в бетонния тротоар. Пак се усмихваше, но сега в усмивката нямаше нищо весело. Иззад огромните жълтеникави зъби долиташе воня като от трупове на прогнили животинки сред храстите.

— Ще те изям — глухо изтътна гласът на великана. Напомняше гръмовния трясък на канари по време на земетресение. — Ей-сегичка ще те излапам, ако не ми върнеш квачката, арфата и торбите със злато, твойта мамица!

От дъха му ризата на Ричи се издуваше и плющеше като корабно платно под напора на ураган. Обгърнато от непоносимата воня на екарисаж, момчето се сгуши назад, към облегалката, с широко разтворени очи и щръкнала на кичури коса.

Великанът се разсмя. Прихвана по-здраво дръжката на брадвата, също както Тед Уилямс би прихванал любимата си бейзболна бухалка (или държалка, ако предпочитате) и я изтръгна от дупката в тротоара. Острието плавно се издигна във въздуха. Издаваше глухо, убийствено фучене. Изведнъж Ричи разбра, че гигантът се кани да го разцепи на две.

Но нямаше сили да помръдне; из вдървеното му тяло се разливаше хладна апатия. Какво толкова? Беше задрямал, сънуваше. Само след миг някой шофьор щеше да натисне клаксона, за да прогони от платното играещите дечурлига, и той щеше да се събуди.

— Точно така — изтътна великанът, — ще се събудиш в пъкъла !

И в последния момент, когато секирата бавно достигна най-високата точка и застина там, Ричи разбра, че това не е никакъв сън… или ако е, то такива сънища могат да убиват.

Напъвайки гърло в безгласен писък, той се търкулна от скамейката върху чакълестата площадка около онова, което преди малко беше статуя, ала сега оставаше само пиедестал с два грамадни стоманени болта, стърчащи на мястото на краката. Свистенето на падащата брадва изпълни света с настоятелен, забързан шепот; усмивката на великана се превърна в кръвожадна гримаса. Устните му се бяха обтегнали далече над зъбите и изпод тях лъснаха отвратително червени пластмасови венци.