Стивън Кинг - То

Острието на секирата се сгромоляса върху пейката, където само преди миг седеше Ричи. Беше толкова остро, че почти не издаде звук, но скамейката моментално се разпадна на две. Половинките се килнаха настрани и под слоя зелена боя просветна някак нездраво белезникава дървесина.

Ричи лежеше по гръб. Все още опитвайки да изпищи, той се заотблъсква с пети. Чакълът нахлуваше под яката на ризата, под колана на джинсите му. А високо отгоре грамадният Пол го гледаше с очи колкото капаци на канални шахти; стоеше и гледаше сгърченото върху чакъла дете.

Великанът пристъпи напред. Ричи усети как потрепери земята под удара на черния ботуш. Над алеята избухна облак от прах и чакъл.

Ричи се превъртя по корем и залитайки се надигна на нозе. Още преди да стъпи здраво, краката му се опитаха да побегнат и в резултат той отново се просна по очи. Въздухът избухна от гърдите му и изхвръкна през гърлото. Пред очите му бяха увиснали кичури коса. Виждаше как колите сноват деловито напред-назад по Канал стрийт и Главната улица, сякаш хората в тия коли нито забелязваха, нито пък се интересуваха, че оживелият Пол Бъниън е слязъл от пиедестала, за да извърши убийство със секира колкото луксозен автофургон.

Слънчевите лъчи помръкнаха. Ричи лежеше в огромна сянка с човешки очертания.

Пролази на колене, едва не се търкулна настрани, успя да се изправи и хукна стремглаво — размахваше лакти с все сила, а коленете му подскачаха чак до гърдите. Зад гърба му отново се надигна онзи напорист, ужасяващ шепот, който сякаш не бе истински звук, а плавен натиск върху кожата и тъпанчетата: Фиииууууу !…

Земята подскочи. Зъбите на Ричи затракаха като чаен сервиз по време на земетръс. И без да се озърта разбираше, че секирата на Пол е потънала в тротоара чак до дръжката, само на сантиметри зад нозете му.

Сред цялото безумие в главата му кънтеше песента на „Довълс“: Нашите от Бристъл имат бърза мисъл. Щом се друсат в Бристъл…

Великанската сянка остана назад, Ричи изскочи под слънчевите лъчи и от гърлото му тутакси излетя смях — същият изтормозен смях, с който преди малко бе изтичал от универмага. Задъхан, отново прорязван от остра болка под лъжичката, той най-сетне дръзна да хвърли поглед през рамо.

Както винаги, Пол Бъниън си стоеше на пиедестала с брадва на рамо и гледаше към небето, леко открехнал устни във вечната оптимистична усмивка на легендарния герой. Там, където грамадният Пол ( Всичко ми е той на тоя свят , лудешки пееше Анет Фуничело в главата на Ричи) бе стъпил с чудовищните си ботуши, сега нямаше нищо, освен грижливо подравнен чакъл. Разхвърляни камъчета издаваха само мястото, на което Ричи бе паднал, докато

( бягаше от великана )

сънуваше. Нямаше отпечатъци, нямаше разцепен бетон. Нямаше нищичко, освен едно момче, току-що избягало от други момчета и в резултат от това сънувало мъничък (но поразително мощен) кошмар за Колоса-убиец… или, ако предпочитате, за Хенри Бауърс в промишлени мащаби.

— Майната ти — промълви Ричи с тъничък, треперлив гласец и после неуверено се разсмя.

Постоя още малко, очаквайки статуята пак да помръдне — може би да намигне, или да прехвърли секирата от рамо на рамо, или отново да слезе и да го погне. Ала, разбира се, не стана нищо подобно.

Разбира се.

Кой, аз ли да се боя? Хи-ху-ха-ха.

Дрямка. Сън. Нищо повече.

Но както бе казал Ейбрахам Линкълн, или Сократ, или някой си там, дайте да си знаем мярката. Ставаше време да се прибира и да отдъхне; просто да се откъсне от всичко като Кук в сериала „Сънсет булевард 77“.

И макар че беше по-пряко да пресече през градинката край Градския център, той реши да заобиколи. Не искаше пак да се приближава до оная статуя. Затова мина по страничните улици и още същата вечер забрави за произшествието.

До днес.

Погледнете го тоя човек , помисли той. Седи си, облечен в тревистозелено спортно сако, каквото се намира само в най-скъпите магазини на Родео булевард; седи си с мокасини „Бас Уиджънс“ на нозете и бельо „Келвин Клайн“ върху задника; седи си с меки и удобни контактни лещи под клепачите; седи си човекът и си припомня какво е сънувало едно момче, което смяташе за връх на модата бейзболните фланелки с голям номер на гърба и чепиците „Снап Джак“; седи си възрастният човек и гледа същата стара статуя — хей, Пол, старче Пол, идвам тук и съм открил, че не си се променил, все си толкоз скапан бил.

Някогашното обяснение все още звучеше най-правдоподобно в съзнанието му: сън.