Стивън Кинг - То

Когато достигна тротоара, Ричи събра кураж да хвърли поглед през рамо и онова, което видя, съвсем не го утеши. От Пол Бъниън все още нямаше и следа, клоунът също бе изчезнал. Вместо тях сега се извисяваше шестметрова пластмасова статуя на Бъди Холи. Върху единия от тесните ревери на вълненото му спортно сако висеше значка с надпис: РОК-ШОУ „СТАРИТЕ ПОКОЙНИЦИ“ НА РИЧИ ТОЗИЪР.

Едната дръжка на очилата му беше закрепена с лейкопласт.

Момченцето продължаваше да плаче истерично; баща му го понесе с бърза крачка към центъра на градчето. Заобиколи по страничната алея, за да не мине край Ричи.

Ричи тръгна по тротоара

( нозе не ми изневерявайте )

като се мъчеше да не мисли

( ще свирим ВСИИИИИЧКИ ХИТОВЕ! )

за станалото. Искаше да мисли само за чудовищната порция скоч, която щеше да си предпише в барчето на „Градски дом“, преди да се просне в леглото.

От мисълта за пиене — абе, дайте каквото поръчват най-често клиентите — му стана малко по-леко. Пак се озърна и съвсем му олекна като видя, че Пол Бъниън се е завърнал на мястото си с брадва през рамо и се хили идиотски към пролетното небе. Даже започваше да се пита дали всичко не е било халюцинация, когато непоносимата болка отново се впи дълбоко в очите му и той нададе дрезгав вик. Едно красиво момиче, което вървеше пред него и рееше поглед из разкъсаните облаци, трепна, озърна се и след кратко колебание изтича назад.

— Мистър, добре ли сте?

— От контактните лещи е — задавено избъбри той. — Проклетите контактни ле… о, Боже, как боли!

Този път вдигна пръсти толкова бързо, че едва не ги заби в очите си. Дръпна долните клепачи и си помисли: Няма да мога да ги изкарам, точно това ще стане, няма да мога да ги изкарам и просто ще боли, ще боли, ще боли докато ослепея, ослепея, осле … Но всичко стана както винаги, още от първото примигване. Просто наоколо изчезна ясният, отчетлив свят, където цветовете кротко си стоят в очертанията и лицата се разпознават от пръв поглед. Вместо него се разляха широки ивици пастелна мъгла. И макар че двамата с разтревожената любезна гимназистка опипваха тротоара почти петнайсет минути, не можаха да открият нито едната леща, нито другата.

А нейде зад тила на Ричи клоунът сякаш продължаваше да се смее.

Този следобед Бил Денброу не се сблъска с Пениуайз — ала все пак срещна дух, или нека го наречем призрак. Истински призрак. Така си помисли тогава и нито едно от последвалите събития не промени мнението му.

Отначало той тръгна по Уичъм стрийт и постоя край шахтата, където Джордж бе срещнал смъртта си през онзи дъждовен октомврийски ден на 1957 година. Приклекна и надникна през отвора, изрязан в масивния каменен бордюр. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, но въпреки това той продължаваше да гледа.

— Хайде, излизай, защо се криеш? — изрече тихичко Бил и през главата му мина не съвсем безумната мисъл, че неговият глас се рее надолу по мрачни и влажни коридори, че звукът не заглъхва, а продължава все напред и напред, като се подхранва от собственото си ехо и отскача от обрасли с мъх каменни стени и отдавна изоставени, мъртви машини. Усещаше го как кънти над черни, застояли води и може би излита глухо през стотици шахти в другите краища на града. — Излизай оттам, инак ще дойдем да ти в-видим сметката.

Нервно се вслуша за отговор, клекнал с ръце между коленете като хващач в очакване на следващия противник. Но отговор нямаше.

Тъкмо се канеше да стане, когато край него падна нечия сянка.

Бил се озърна рязко, тревожно, готов да види каквото и да било… но до него стоеше най-обикновено хлапе на десет или единайсет години. От избелелите му скаутски шорти стърчаха ожулени костеливи коленца. В едната си ръка държеше сладоледена близалка, а в другата скейтборд от фибростъкло, изподраскан почти колкото коленете му. Близалката беше ярко оранжева. Скейтбордът — ярко зелен.

— Винаги ли разговаряте с каналите, мистър? — запита момчето.

— Не, само в Дери — отвърна Бил.

За миг двамата се спогледаха сериозно, после едновременно избухнаха в смях.

— Искам да ти задам един тъп въ-ъ-прос — каза Бил.

— Добре — кимна хлапето.

— Ч-чувал ли си някога глас отдолу?

Хлапето го изгледа тъй, сякаш се чудеше колко дъски му хлопат.

— Н-нищо де — рече Бил, — все едно не съм п-п-питал.

Той се завъртя и вече бе изминал десетина крачки — отиваше нагоре със смътното намерение да поогледа някогашния си дом — когато хлапето подвикна: