Стивън Кинг - То

— Татко ми е казвал…

— Никога да не взимаш пари или ш-шоколад от непознати. Добър съвет. Все пак ще ти дам ч-четвъртака. Съгласен? Само до ъгъла на Джъ-джаксън стрийт.

— Абе, зарежи го тоя четвъртак — каза момчето и пак избухна във весел, безгрижен смях. Гласът му звучеше свежо като ранно утро. — Хич не ми трябва. Имам си два долара. Днеска съм направо богат. Обаче такъв цирк не е за изпускане. Само не ме обвинявай, ако си потрошиш нещо.

— Не бой се — успокои го Бил. — Имам застраховка.

Взе скейтборда, побутна с пръст едно от ожулените колелца и с удоволствие усети колко леко се върти, издавайки звук, сякаш в лагера му имаше милион ситни сачми. Приятен звук. От него в гърдите на Бил се надигаше нещо забравено, нещо безкрайно старо. Някакво желание, топло като копнеж и прекрасно като обич. Той се усмихна.

— Е, какво мислиш? — запита хлапето.

— Мисля, че ще се претрепя — каза Бил и момчето се разсмя.

Бил остави скейтборда на тротоара и положи крак върху него. После изпробва как се търкаля напред-назад. Хлапето го гледаше. Бил си представи как се носи по Уичъм към Джаксън стрийт върху яркозеления скейтборд с развяно спортно сако, с лъснала гола глава под яркото слънце и с подгънати колене в оная вдървена поза, която заемат скиорите-новаци при първото си спускане по снежен склон. Самата поза подсказва, че мислено те вече са се примирили с падането. Беше готов да се обзаложи, че момчето не кара скейтборда така. Навярно летеше тъй, сякаш

( се надбягва с дявола )

утрешният ден никога няма да настъпи.

Топлото чувство в гърдите му бавно заглъхна. Прекалено ясно си представяше как скейтбордът изчезва изпод нозете му и се стрелва безгрижно по улицата като невероятно, фосфоресциращо зелено петно — цвят, какъвто може да хареса само дете. Видя се как тупва по задник, може би и по гръб. Плавно преливане на кадъра към единична стая в Общинската болница, като онази, в която посетиха Еди когато си счупи ръката. Бил Денброу лежи в гипсово корито, единият му крак е изпънат нагоре с колелца и телове. Докторът влиза, поглежда болничния лист, после се втренчва в него и казва: „Имате две сериозни провинения, мистър Денброу. Първото е небрежно отношение към скейтборда. А второто е, че сте забравил за възрастта си — вече наближавате четиридесетте.“

Наведе се, вдигна скейтборда и го подаде на момчето.

— Май няма да стане.

— Не ти стиска — добродушно подхвърли хлапето. — Мокра кокошка.

Бил пъхна палци под мишниците си и размаха лакти.

— Ко-ко-ко.

Момчето се разсмя.

— Слушай, вече трябва да се прибирам.

— Да внимаваш с тази чудесия — заръча Бил.

— На скейтборд не можеш да внимаваш — отвърна хлапето и го изгледа тъй, като че причисляваше и Бил към списъка на завеяните.

— Вярно — каза Бил. — Е, добре. Както казваме в кинобизнеса, прието. Но все пак се пази от каналите и шахтите. И гледай да си с приятели.

Хлапето кимна.

— Няма страшно, живея на две крачки.

И с брат ми беше така , помисли Бил.

— Както и да е, скоро всичко ще свърши — каза той.

— Тъй ли? — запита хлапето.

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Довиждане… мокра кокошка!

Хлапето стъпи с единия крак на скейтборда и се отблъсна от тротоара. Щом набра инерция, вдигна и другия крак и громолейки се понесе надолу със самоубийствена скорост. Караше точно както бе очаквал Бил — с лениво и изящно полюшване на бедрата. В душата на Бил се надигна обич към момчето, опиянение и копнеж сам да стане дете, примесени с едва ли не зашеметяващ страх. Момчето караше тъй, сякаш на света нямаше нито смърт, нито старост. Развяло коса по вятъра, то изглеждаше някак вечно и неизбежно в тютюневите си скаутски шорти и изтъркани гуменки на босо, над които се подаваха зацапани глезени.

Пази се, момче, ще изхвръкнеш на завоя! — тревожно помисли Бил, но хлапето рязко изметна бедра наляво като брейкаджия, врътна се на палци върху зелената дъска и с лекота профуча край ъгъла към Джаксън стрийт, предполагайки простодушно, че нищо няма да се изпречи на пътя му. Ех, момче , помисли Бил, не винаги ще е така.

Обърна се и пое нагоре, но не спря край някогашния си дом; само забави крачка като ленив минувач. На моравата отпред имаше хора — майка със спящо бебе в ръцете седеше на сгъваем стол и гледаше как две деца на около осем и десет години играят бадминтон върху все още неизсъхналата трева. По-малкото момченце успя да отбие над мрежата и жената подвикна: