Стивън Кинг - То

Когато дрънна звънчето над вратата, човекът зад бюрото пъхна между страниците на книжката картонено кибритче и надигна глава.

— Мога ли да ви услужа?

— Да — каза Бил и отвори уста да попита за велосипеда от витрината. Ала преди да заговори, в главата му отекна едно-единствено призрачно изречение — странна поредица от думи, които пропъждаха всяка друга мисъл:

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Какво става, за Бога?

( троши )

— Нещо конкретно ли търсите? — запита собственикът. Говореше любезно, но в погледа му се прокрадваше недоверие.

Гледа ме , помисли Бил с лека насмешка въпреки тревогата си, сякаш подозира, че съм пушил от онова, с което се „друсат“ джазовите музиканти.

— Да, и-ххи-нтересува м-ме…

( стобора с трясък сух )

… онзи стъ-стъ-стобор…

— Бръснарския стълб ли имате предвид?

В очите на собственика изплува нещо, което Бил помнеше отлично дори и в сегашното си объркано състояние — нещо, което бе намразил още от детските си години: напрегнатото вслушване в брътвежите на пелтека, непреодолимото желание да се довърши изречението, та завалията най-сетне да млъкне. Но аз не заеквам! Излекувах се! МАМКА МУ, АЗ НЕ ЗАЕКВАМ! Аз…

( и пак крещи )

Думите кънтяха в главата му тъй ясно, сякаш говореше някой друг, сякаш го бяха обладали демони като в библейските времена — злокобни пришълци от Незнайното. И все пак той разпознаваше собствения си глас. Усети как по челото му се стичат жарки струйки пот.

— Мога да ви

( че срещнал дух )

предложа изгодна цена — говореше собственикът. — Между нас казано, няма кой да го вземе за двеста и петдесет. Какво ще речете, ако сваля на сто седемдесет и пет? Това е единствената истинска антика в целия магазин.

( стобор )

— СТЪЛБ — почти изкрещя Бил и собственикът неволно се отдръпна. — Не ме интересува никакъв стълб .

— Добре ли сте, мистър? — запита собственикът.

Любезният тон не се връзваше с очевидната боязън в очите му и Бил забеляза как човекът плъзва ръка зад бюрото. В проблясък на интуиция (или по-скоро логична мисъл) той разбра, че нейде долу се спотайва отворено чекмедже и собственикът несъмнено посяга към пистолета в него. Може би се боеше от обир; може би сам не знаеше от какво се бои. В края на краищата, от пръв поглед личеше, че е хомосексуалист, а нали тъкмо в това градче веселите хлапаци бяха устроили последната баня на Ейдриън Мелън.

( троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух )

Тая фраза прогонваше всяка друга мисъл; беше като пристъп на лудост. Откъде бе изникнала?

( троши )

Повтаряше се отново и отново.

Бил я отблъсна с внезапно, чудовищно усилие. Застави съзнанието си да преведе натрапчивото изречение на френски. По същия начин бе победил заекването като юноша. Докато думите се нижеха през главата му, той ги преобразяваше… и изведнъж усети как се разхлабва желязната хватка на недъга.

Чак сега осъзна, че собственикът говори нещо.

— М-моля?

— Казах, че ако смятате да припадате, по-добре го сторете навън. В моя магазин гадости не ща.

Бил дълбоко въздъхна.

— Дайте да з-започнем отначало — предложи той. — Представете си, ч-че влизам.

— Добре — поомекна собственикът. — Влизате. И какво?

— К-колелото от витрината — каза Бил. — Колко искате за колелото?

— Давам го за двайсетачка. — Сега човекът говореше по-спокойно, но още не бе извадил ръка иззад бюрото. — Едно време сигурно е било германско, но сега е миш-маш от чаркове. — Той огледа Бил от глава до пети. — Голямо колело. Тъкмо за човек като вас.

Бил си спомни за зеления скейтборд и поклати глава.

— Мисля, че вече съм старичък за к-к-колело.

Собственикът сви рамене. Ръката му най-сетне изпълзя върху бюрото.

— Момче ли имате?

— Д-да.

— На колко години?

— Е-е-единайсет.

— Няма ли да му е големичко?

— Ще приемете ли туристически чек?

— Стига да не надхвърля покупката с повече от десет долара.

— Имам чек точно за двайсет долара — каза Бил. — Ще разрешите ли да се обадя по телефона.

— Междуградски разговор?

— Не, местен.

— Заповядайте.

Бил набра номера на Общинската библиотека. Обади се Майк.

— Откъде звъниш, Бил? — запита той и веднага добави тревожно: — Добре ли си?

— Напълно. Видя ли някой от другите?

— Не. Ще се срещнем довечера. — Майк помълча. — Поне така се надявам. С какво мога да ти услужа, Шеф Бил?