Стивън Кинг - То

Накрая реши, че всичко е наред. Откачи помпата и се канеше да преобърне Силвър, когато чу зад гърба си плющенето на карти. Завъртя се толкова рязко, че едва не събори велосипеда.

Майк му протягаше тесте игрални карти със сини гърбове.

— Искаш ли ги?

От гърдите на Бил се отрони дълга, трепетна въздишка.

— Сигурно имаш и щипки за пране?

Майк измъкна четири щипки от джобчето на ризата си.

— П-просто слу-у-чайно ти се намират, нали?

— Да, нещо такова — кимна Майк.

Бил пое тестето и опита да го разбърка. Картите се разсипаха от треперещите му пръсти. Пръснаха се навсякъде… ала само две паднаха с лицето нагоре. Бил ги погледна, после вдигна очи към Майк. Майк се бе вторачил в пода с гримаса на ужас.

И двете карти бяха асо пика.

— Невъзможно — промълви Майк. — Току-що ги извадих. Виж. — Той посочи варела за боклук край вратата на гаража и Бил зърна вътре целофановата опаковка. — Как може в едно тесте да има две аса пика?

Бил се наведе и вдигна картите.

— Ами как може цяло тесте да се разсипе и само две карти да паднат с лицето нагоре? Това е още по-…

Той преобърна асата и ги показа на Майк. Едното имаше син гръб, другото — червен.

— Всеблаги Исусе! В какво ни въвличаш, Майк?

— Какво ще правиш с картите? — глухо запита Майк.

— Много ясно, ще ги сложа на спиците — отвърна Бил и изведнъж се разсмя. — Ако за употребата на магия е необходима някаква предварителна подготовка, тя неизбежно ще дойде сама по себе си. Нали така?

Майк не отговори. Само гледаше как Бил пристъпва към задното колело и почва да прикрепва спиците. Не беше лесно, защото ръцете му още трепереха, но най-сетне той свърши, пое дълбоко дъх, стисна зъби и завъртя колелото. Картите затрещяха като картечница в безмълвието на гаража.

— Хайде — тихо каза Майк. — Ела, Шеф Бил. Ще приготвя нещичко за хапване.

След като излапаха хамбургерите, двамата седнаха на задната веранда да запалят по цигара, гледайки как здрачът се превръща в мрак. Бил извади портфейла си, намери нечия визитна картичка и надраска на гърба изречението, което го преследваше откакто бе зърнал Силвър във витрината на Роза на старо, Дрехи на старо. Майк го прочете внимателно, с плътно стиснати устни.

— Напомня ли ти нещо? — запита Бил.

— Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. — Майк кимна. — Да, знам го.

— Добре, обясни ми тогава. Или пак ще ми пробуташ оная тъ-ххъ-потия, че трябва сам да се сетя?

— Не — каза Майк, — в случая смятам, че нищо не пречи да ти кажа. Изречението е стара скоропоговорка, още от колониално време. Използуват го в терапията против фъфлене и заекване. Майка ти те караше да го повтаряш през онова лято. Лятото на 1958. И ти все си го мърмореше.

— Тъй ли? — учуди се Бил и после бавно отговори на собствения си въпрос: — Да, тъй беше.

— Сигурно много си искал да я зарадваш.

Бил само кимна, защото в гърлото му изведнъж се надигнаха ридания. Не смееше да отвори уста.

— Не успя нито веднъж — каза Майк. — Спомням си. Мъчеше се като грешен дявол, но вечно оплескваше работата.

— И все пак го казах — възрази Бил. — Поне веднъж.

— Кога?

Бил яростно стовари юмрук върху сгъваемата масичка.

— Не помня! — изкрещя той. После глухо повтори: — Просто не помня.

Един ден след като Майк Хенлън бе провел шестте телефонни разговора, Хенри Бауърс започна да чува гласове. Гласовете не го оставяха на мира. Отначало Хенри си помисли, че идват от луната. Късно следобед, докато прекопаваше градината, той хвърли поглед нагоре и зърна сред ясното дневно небе бледа, дребна луна. Призрачна луна.

И всъщност тъкмо затова реши, че луната му говори. Само призрачна луна би разговаряла с призрачни гласове — гласовете на някогашните му приятели, гласовете на хлапетата, които играеха из Пущинака преди толкова много години. И още един глас… онзи, за който не смееше да мисли.

Пръв заговори от луната Виктор Крис.

Те се връщат, Хенри. Всичките, мой човек. Връщат се в Дери.

После се обади Бълвоча Хъгинс — може би откъм мрачната страна на луната.

Само ти остана, Хенри. Само ти оцеля от нас. Ще трябва да им го върнеш заради мене и Вик. Не може разни хлапетии да ни пердашат така. Ами че аз веднъж избих страхотна топка от игрището край гаража, сам Тони Тракър рече, че би излетяла и от „Янки стадион“.

Копаеше, озърташе се към призрачната луна сред небосвода и по някое време Фогърти му тегли такъв тупаник по врата, че Хенри се просна долу.