Стивън Кинг - То

Копаеше като в пристъп на лудост, грах и плевели хвърчаха на всички страни, а гласовете на призрачната луна ставаха все по-гръмки, кънтяха, подскачаха из главата му и Фогърти тичаше насреща с яростен рев, но Хенри не го чуваше. Заради гласовете.

Не можа да спипаш даже черна маймуна като мен , злорадо звънна следващият призрачен глас. Нали така? Пребихме ви с камъни онзи път! Пребихме ви, вашта мамка!! Ха-ха, задник жалък! Ха-ха върху теб целия!

А после всички взеха да бръщолевят едновременно, смееха му се, викаха ега ти скиора , питаха го дали е харесал електрошоковете в Червеното отделение, питаха го дали е кеф в „Джъ-джъ-унипър хил“, питаха и се смееха, смееха се и питаха, и Хенри захвърли мотиката и закрещя към призрачната луна сред синьото небе, и отначало крещеше от ярост, а сетне самата луна се преобрази и от нея изникна бялото лице на клоуна като буца сирене, осеяна с прогнили дупки, с черни ями вместо очи, и широката му кървава усмивка беше изпълнена с тъй безсрамно лукавство, че ставаше непоносима, и Хенри закрещя пак — вече не от ярост, а от смъртен ужас, и сега от призрачната луна кънтеше гласът на клоуна: Трябва да се върнеш, Хенри. Трябва да се върнеш и да довършиш започнатото. Трябва да се върнеш в Дери и да ги убиеш. Заради Мене. Заради…

А после Фогърти, който вече от две минути стоеше до Хенри и крещеше с пълно гърло (докато другите пациенти стояха по браздите, стиснали мотиките като някакви смешни фалоси, а лицата им изглеждаха не чак заинтересовани, но почти, да, почти замислени , сякаш разбираха, че това е част от загадката, която ги бе вкарала тук, че внезапното буйство на Хенри Бауърс сред Западната градина заслужава нещо повече от чисто академичен интерес) се измори да крещи и замахна жестоко с четвъртаците, и Хенри рухна като покосен, ала гласът на клоуна го последва в страшния черен вихър, продължавайки да припява: Убий ги всички, Хенри, убий ги всички, убий ги всички, убий ги всички.

Хенри Бауърс лежеше буден.

Луната бе залязла и Хенри изпитваше гореща благодарност за това. Нощем луната не беше тъй призрачна, ставаше по-реална и ако сега зърнеше горе лицето на страшния клоун да се рее над хълмове, поля и горички, навярно би умрял от ужас.

Лежеше на една страна, втренчен в нощната лампа. Патокът Доналд бе изгорял отдавна; по-късно на негово място Мини и Мики Маус танцуваха полка; след тях дойде яркозелената муцуна на Оскар Мърморкото от „Сезам стрийт“; а в края на миналата година Оскар бе заменен от Мечока Фози. Вместо с резки върху стената, Хенри измерваше затворническите си години по броя на изгорелите лампи.

Точно в 2:04 след полунощ на 30 май нощната лампа изгасна. Хенри само изстена тихичко и замлъкна. Тази нощ пред вратата на Синьото отделение беше Кунц — най-страшният от всички надзиратели. По-страшен дори от Фогърти, който го бе ударил тъй жестоко, че Хенри едва смееше да помръдне глава.

Наоколо спяха другите пациенти на Синьото отделение. Бени Болийо беше с усмирителна риза. Когато към шест вечерта свършиха с прекопаването и се прибраха в сградата, надзирателят им разреши да гледат по телевизията „Спешен случай“, но по някое време Бени взе да си драпа патката с все сила и да крещи: „Опитай нощта да подпалиш ! Опитай нощта да подпалиш ! Опитай нощта да подпалиш !“ Биха му инжекция и упойката трая около четири часа, обаче към единайсет действието й свърши. Бени пак се захвана яростно с протритото си до кръв парче, крещейки: „Опитай нощта да подпалиш !“ Още веднъж му биха инжекция и за всеки случай го стегнаха в усмирителна риза. Сега спеше и в сумрака сбръчканото му личице изглеждаше сериозно като бюст на Аристотел.

Хенри чуваше наоколо сумтене, хъркане, неясни брътвежи и от време на време по някоя пръдня. Чуваше и дишането на Джими Донлин — не можеше да го сбърка, макар че ги деляха пет легла. Бързо и леко съскащо, то незнайно защо напомняше на Хенри за шевна машина. Иззад вратата към коридора долитаха приглушените звуци на телевизора. Хенри знаеше, че Кунц гледа филмите по 38-ми канал, пие безалкохолна бира и дъвче сандвичи. Най-много обичаше сандвичи с фъстъчено масло и арпаджик. Когато за пръв път узна това, Хенри изтръпна от погнуса и си помисли: А пък разправят, че всички смахнати били под ключ.

Този път гласът не долетя от луната.

Този път долетя изпод леглото.

Хенри го позна веднага. Беше гласът на Виктор Крис, чиято глава се бе търкулнала нейде под Дери преди двайсет и седем години, откъсната от чудовището на Франкенщайн. Хенри бе видял всичко това, после бе видял как чудовището извива глава и лепва върху него влажния си, жълтеникав поглед. Да, чудовището на Франкенщайн бе убило Виктор, после бе убило Бълвоча, ала ето, че Виктор пак се връщаше като призрачно повторение на черно-бял филм от петдесетте години, когато президентът беше плешив и Буиците имаха прозорчета колкото амбразури.